клечки от клони в очите
нощта си слага, да не може да спи
уморено се движи през дните
диша накак за бог да прости
косите си не сресва от години
гнездата на паяците пази
и тихо стъпва около комините,
че сърцето й е керемида
сгазено е
а, когато сънят съвсем натежи
през мигли промушват се клоните
и тя заплаква с кървави сълзи
и със себе си лепи сезоните
потъва после във мъртвешки сън
не помни ни коя е, ни какво е искала,
а утрото събужда я със гръм
и с кафето си покрива трупа й
нощта... нощта беше красива жена,
а душата й на кея някого чакаше...
душата й беше душа на сърна...
преди да заприлича на мене от чакане
тя вече не чака
но онези билети със срок изтекъл запази
развява ги все пред очите на птиците
да им каже иска,
че
небето
я
сгази....