Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2022 20:18 - ИМАХ НЯКОГА ЕДНА ЛЮБОВ
Автор: anibel Категория: Поезия   
Прочетен: 3388 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 06.12.2022 21:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Фарук съм. По прякор Ричи, но.. за това после..  Да.. от този произход съм, за който си помисли. Добре, че се родих в заможно семейство, та хората успяха да произведат малко по-снизходително отношение към по-тъмната ми кожа. И мълчаливо ме приемаха.За това, разбира се, допринесоха добрите ми обноски и отличният външен вид, който ухаеше на скъпо до най-малкия детайл. Няма да те занимавам много много със себе си, само две-три думи, за да знаеш горе-долу кой съм.
Баща ми е сърдечен хирург, а майка ми анестезиолог. Живеят в Германия от дълги години и работят в собствена частна клиника. И аз бях там. Под зоркото око на баща ми завърших медицина и работех както се казва рамо до рамо с него. Всичко си вървеше по мед и масло, животът ми беше страхотен от където и да го погледнеш. Не харесвах само германките. Да, това беше единственото нещо, което недолюбвах в иначе задоволения си във всичко живот. Германките бяха нещо много странно.. някаква смесица между замразена змиорка и порно. Няма лошо, ако е едното или другото, тогава имаш избор някак, но когато и двете се сблъскат в една жена.. е.. това, лично аз, го намирам за доста налудничаво.

Време ми беше да се женя. Ей, това изречение като го чуех и ме втрисаше на мига! А в последно време, повярвайте ми, го чувах от всички. Явно наистина ми беше време. Да, но аз не можех така.. Романтична ли беше душата ми, наивна ли.. не знам, но аз исках да се влюбя, да си бъде истинско всичко. Майка ми често ме закачаше, че съм по-романтичен, дори от момичетата, камо ли от днешните жени, които се омъжваха повече по сметка, но.. това бях аз и никой не можеше да промени това. Казах си, че ще се оженя за първата, от която сърцето ми трепне. И тогава в болницата постъпи Джема. Миокард.

Казах на баща ми, че аз ще се заема с нея с тон, който не търпеше възражения. Към тази диагноза имах пристрастия още, когато бях студент. Но, когато лично видях Джема за първи път, осъзнах че може би наистина има Висши Сили, които са подредили пъзела ти още преди да дойдеш на този свят. Тя беше млечно-бяла. Далии.. от болеста или по рождение не знаех, но беше толкова нежна и бяла, че разклоненията на вените и приличаха на сини дървета в снежна гора. Бях достатъчно осъзнат човек, за да не и кажа това тогава, защото знаех, че ще ме помисли за някакъв хаховец.

Казах и го, когато я изписвахме и щеше да се връща в България, откъдето беше дошла за операцшята. Тогаваи казах и още нещо-че искам да се оженя за нея. А тя ми каза ,, Ако дойдеш в България тогава,, И аз отидох. Да, аз отидох. Въпреки протестите на баща ми и истериите на майка ми, отидох. Джема.. Моята Джема загина в България при автомобилна катастрофа бременна в шестия месец. Пиян шофьор я помля. Тогава заключих себе си някъде много дълбоко, толкова дълбоко, че да не мога аз самия да намеря ключа. От мен остана само любопитството ми към хорските сърца. Не знам от баща си ли го бях наследил или от майка си, но само интересът към човешкото сърце все още ме държеше жив. Жадувах да изследвам всичко, което идваше от това.. човешко сърце. Всяко чувство. Всяка мисъл, която то ръководеше, всеки ход, всяка възможна реакция и действие. Любимият ми начин за целта беше да се преобличам като клошар и да провокирам хората. Много по-късно, може би дори чак на смъртния си одър щях да осъзная, че съм искал да намеря своята Джема в някого. Нейното чисто и наивно сърчице, което ме беше потопило, сякаш в плаващи пясъци.

Едно от местата, пред които поставях канчето за просия беше квартален супермаркет. Взимах китарата си и свирех и припявах понякога, когато имах настроение. Приятелите ми отпреди години ми бяха лепнали прякора Ричи, защото свирех много Блекмор. Сега не свирех Блекмор. Нали бях заключил себе си, всичко свое.. всичко типично за мен. Свирех гръцко. Научих що-годе езика от песните. А по-късно специално гледах гръцка телевизия, за да го усъвършенствам. Все още живеех в нашия дом с Джема, а нашите ме издържаха с надеждата някой ден да дойда на себе си и да се върна при тях. Отказвах. Отказвах хилядите им молби и увещания за терапия в най-добрите немски психиатрични клиники. Помня.. бях им казал.. или ще приемете последната малка частичка живо, което остана от мен или няма да чуете за мен никога повече. И те ми позволиха да живея живота си както искам.

И аз всеки ден отивах на тротоара пред този супермаркет, поставях канчето за сърца пред себе си и свирех. За да избягам още по-далеч от себе си и от Джема се престорих на инвалид и за целта се придвижвах в инвалидна количка. Увивах краката си в мръсни парцали, а на ръцете си слагах изпокъсани ръкавици, с които трябваше да въртя колелата на количката. Не беше проблем да се облека в стари и мръсни дрехи, да направя косата си сплъстена и да завоня на стара пот. Всичко бях придвидил и осигурил предварително. Когато се изучавах в огледалото намирах себе си за достоен и напълно правдив клошар. Хора около магазина  минаваха всякакви.. Влизаха, пазаруваха и се връщаха по къщите си. Някои ми оставяха по някоя стотинка, други левче, но повечето подминаваха така, все едно не ме виждат.  

Не бях запомнил никого от тях. Само една жена... Не съм сигурен защо.. дали, защото винаги ми оставяше по нещо в канчето или, защото винаги беше със слушалки, не знам. Имаше нещо в очите и... Едно заключено момиче сякаш... Заключено беше от дълго време. И само това, което излизаше през тези слушалки я държеше жива. Така го усещах. Един ден, когато пак се наведе да остави стотинки в канчето ми я попитах:

- Ко слушаш ма, како?
Тя не чу и свали слушалките си. Погледна въпросително да повторя. И аз повторих:
- Ко слушаш викам на тия слушалки?
- Аааа, гръцко-вика.
- Тъъъййй лиии... кой песен?
- Имах някога една любов- казва ми.
- На кой е, не съм я чувал?-лъжа аз.
- Пантелис Пантелидис-отговаря ми тя като отличничка.
- Добре, како, кат я науча, ща поздравя другия път.
Тя се смее. И като се смее, в очите и цъфтят маргарити.
- Добре-казва ми-Нямам търпение да те чуя!
Любезна е жената. Какво друго и остава, мисля си, ако имаш добро сърце? Само любезност към милостинята за един клошар. Но аз знаех, че под тази любезност има още. Много повече отколкото дори аз, бях способен да събудя.

Песента я знаех. Разбира се! Това беше великият Пантелис Пантелидис! Не я пеех, защото ми напомняше за мен. За Джема. Минаха няколко седмици през които не ходех на мястото пред супермаркета. Нещо... Нещо беше разбълникало езерото ми. И имах нужда да остана сам. Днес реших да отида, въпреки, че се канеше да вали. Не знам.. някакво чувство ме заведе... Спрях пред магазина и засвирих. С крайчеца на окото си я видях. Идваше от главната улица и всеки миг щеще да завие към магазина. Прокашлях се, изръмжах малко да ми дойде гласа и щом тя стъпи на тротоара към магазина засвирих песента. Дълго соло беше, докато я чакам да се приближи до мен, но щом стигна подходящото разстояние запях:
- Ех, капуте ми агапиии... Тя се засмя щом ме видя, а когато стигна до мен поспря, свали слушалките си и ме послуша, я аз повторих ,,Ех, капуте ми агапи....,,
Тя вдигна вежди от изненада и не спря да се усмихва.
- Научил си я?!-възкликна, щом спрях да пея.
- Научих я ма, како, нали ти казах? Спицялно за тебе...
Тогава тя побърза да бръкне в порфейла си, за да ми остави левче в канчето.
- Ех, ма какооо... Аз не за тва. Зарад тебе я научих..
- Добре, обаче имаш грешка!-светнаха очите и отново.
- Коя грешка, ма како?
- В произношението-вика ми тя-Не се изговарят така думите.
- Уфф, ма какоо, ми тъй го чувам, тъй го спълнявам-отговарям и аз. И се моля да не се разхиля, защото вече усещам как преигравам.
- Е, нищо де!-успокоявя ме тя-Иначе много добре я свириш!
- Мерси, како! Жива и здрава да си! -
И ти- усмихна се.
- Ти знайш ли гръцки а, агапи му?
- Не. Не го знам.
- Е, добре, но агапи знаеш какво е, нали?
- Е, да... това знам и още няколко думи. Но само толкова. Трябва да пазарувам сега-казва тя и влиза в магазина.
- Добре, агапи, пак ще се видим!
- Да, агапи, пак!- смее се и потъва вътре.  

Срещахме се още много пъти. Пред магазина. Аз пеех песента винаги щом я виждах, а тя винаги ме поправяше. Аз пък винаги и обещавах да я науча по-добре, но винаги нарочно я пеех така.  Онези, които са заключили себе си дълбоко от себе си, много точно и почти веднага усещат себеподобни или просто тези, които лъжат или крият нещо. Тези хора ненавиждат лъжата, но същевременно са най-изкусните лъжци. Имах съмнения, че тя ме беше надушила, така както аз я бях надушил. Знаех, че някой ден ще дойде време, когато ще и обясня, защо пея песента така нарочно. И този ден дойде по-скоро, отколкото бях очаквал. Пак бях там... пред магазина, но този път, когато тя дойде беше ядосана. В лошо настроение. Личеше си по лицето и, много преди да ме приближи. Това ме озадачи и се чудех какво да направя, но докато се чудех тя приближаваше до мен с всяка крачка.
- Ех капуте ми агапииии.... запях тогава аз с цяло гърло. 

Тя не се засмя. Въздъхна, завъртя очи нагоре и нервно, пристъпяйки от крак на крак изчака да свърша с песента.
- Кога ще я научиш най-после? Не я пей така повече, моля те! Това не е песен! Това е химн! Разбираш ли?! Тази музика поглъща брутално! Като див, ранен звяр! Не е песен, не е просто песен! Химн е, разбираш ли?

Аз я гледах впечатлен и почти онемял. За части от секундата, сякаш осъзнал, че съм копнял, искал и чакал, и жадувал подобни толкова искрени, толкова естествени реакции, такава... неподправена красота на сърцето... че когато те ме заляха, аз жадувашият тях, бях напълно неподготвен. Прегорял. От чакане. Без да знам това. нито, че съм ги чакал, нито че съм прегорял... Разбрах го, защото не можех да отвърна. Не можех, да реагирам, да се зарадвам дори на това, което не знаех, че съм чакал.   Тя видя объркването ми и продължи.

- Пантелис... той е починал при катастрофа. Той... Той... е най-добрият и свят, човек когото.. Когото... Тя въздъхна... Махна с ръка... Думите не идваха... Не го петни така, моля те! Имай почит към мъртвите!!!- задъхваще се...
- Който?- попитах аз.
- Когото! Когото се казва! Когото не познавам и познавам! 
... като сини дървета в снежна гора.. млечно-бяла...
Мина като куршум в мозъка ми без да спре.
- Дай си ръката!-изтрелях аз.
- Какво?! Каква ръка бе?! Да не би да ми гледаш?! Ха-ха-хааа... разсмя се тя, но горчилката още лепнеше по смеха й.
- И що па не? Всите сигани гледат, ти не знаеш ли?!
- Знам! Ето ти, айде да видим какво ще ме излъжеш! Но да знаеш-пари за гледане не давам!- и тя подаде ръката си.
- Айййй, какоо, кой слъга мойту каку, така?
- Не ме разпитвай, говори! Айде да те видим!
Ами сега?! Какво да и кажа?! Боже! Прекалих с този маскарад! Помогни ми.. Молех се аз на ум.. Помогни ми и кълна ти се, Боже, ще спра с този театър. Взех ръката и.. избърсах я сякаш да махна нещо несъществуващо, но истината беше, че печелех време. И после я видях!! Гривната и!! На нея имаше кръг с дървото на живота в него. Сини дървета в снежна гора...   Нещо изпука в главата ми и думите зваляха..

- Туй дет го чуваш от тия уши дето си ги турила... един ден ще ти е хляб и покрив и вода. А после ти сама и хляб, и вода на други ще даваш. Нейди по некое време един ще дойде, душата ти ще прегърне, с него ще забравиш сичко що през очите ти излизало е... Тя се разтрепери и седна на земята... Хората мнаваха, гледаха ни, но очите ни не намираха... Аз в нейните гледах. Тя моите попиваше.
- Кой си ти? Коойййй сииииии... Извика ми! Какво криеш? Кого криеш, ааа???
Ще ми кажеш ли?
- Нищо ма, како.. кой да съм.. прост циганин съм аз. Това съм.

Тогава тя изпуфтя и на мига си тръгна. Не можеше да търпи лъжите. Знаех го. Нито миг не можеше!Не идваше вече в този магазин. От този ден не я бях виждал повече. Ходех всеки ден там, но тя не идваше. Задействах връзките си и разбрах къде живее. Един ден се затътрих до тях с инвалидната количка с надеждата да излезе и да я видя. Щях да и разкажа всичко! Всичко! Бях решил твърдо. За Джема, за нашите, за ... всичко! На входната врата на блока ме удари некролог. Погребението и щеше да бъде утре.  Ако можех да чувствам, сигурно бих описал болката така, че дори онзи, който още не е губил близък човек, щеше да ме разбере. Но нали бях избягал. От себе си, защото Джема изпълваше всичко мое.. Усетих само изтръпване. Кръвта ми, сякаш замръзна във вените ми и стана на камък. А по цялото тяло бодяха игли... Бодяха и плачеха като ледени капчуци... Върнах се на два крака, дърпайки с ръка количката, а сълзите ми, ми пречеха да виждам къде стъпвам..
,,Ех, агапи... какво направи, ма какооо? Мойта какааа ...,,

Станах рано. Не бях мигнал. Чувствах се така, сякаш някой ме беше застрелял, а аз бях забравил да умра.  Обръснах се, облякох обичайните дрипи, седнах в инвалидната си количка и тръгнах към ритуалната зала. Бях помолил един приятел да ми донесе акордеон и да ме бута по пътя към гробището. Той ме чакаше на уреченото място. Махнах с ръка на приятеля си да изчакаме всички, за да да бъдем последни. И макар, че щях да бъда доста далеч от катафалката, аз.. с всичко свое чувствах, че тя ме вижда и е близо до мен.   Когато наближавахме вече гроба, аз мушнах ръце през каишките на акордеона и засвирих нашата песен... После запях...

- Ех, капуте ми агапиииии... Тогава я видях. Беше седнала на тавана на катафалката, облечена в пищна червена рокля на волани.  В едната си ръка държеше чаша с шампанско, а в другата цигара. Смееше се...

- Неее, не е такааа!! Изпей я веднъж поне като хоратаааа, агапииии!!!
- Не искам, агапи му, не искам, мила моя!
- Но защо?!
- Не виждаш ли?! Не разбираш ли думите ми? Не знаеш ли какво е ,,капут,,?
- Знам, знам, но... искам да я изпееш правилноооо!
- Ех... счупена моя любов... Ех... агапи му... Къде отиде ма какоооооо???
 Трябваше да изчакаш това, което ти казах на ръката.. Како ма како...
- Прегорях, агапи мууу, изгорях от чакане. Не искам нищо вече... Нищоооо....
- Тогас напрай един гъз место до тебе, агапи мууу... че тука колената ми стържат!
- Неее, рано ти е още. Деца имаш да лекуваш. И хора, дето не знаят, че са хора...
- Какоо.. аз за песента, да ти кажа, аз нарочно...
- Знам. Още от началото разбрах, че се правиш на идиот!-смее се тя
- Ама как?! Толкова добра дегизировка имах!
- Не можеш да бъдеш каквото не си, агапи мууу, не можеш...  Искаше да се подиграеш с любовта, да я омърсиш, та белким ти мине мъката, но има нещо което надделява над всичко! 
- Кой то ма како?
Смее се.. Смее се дълго... Отдавна бях разбрал, че моят цигански говор я развеселява.
- Душата, джанъъъммм, душатаааа... Смее се пак... И ако я имаш се вижда и ако я нямаш пак!
- Много я обичам ма, како... Много!!
- Ще и кажа. Но тя го знае и без да и казвам.
- Нищо. Ти пак и кажи. Кажи на Джема.. На Али.. сина ми.. кажи им... Да ми простят, че не можах да ги спася.
- Ти първо на себе си трябва да простиш, от там сила да ти дойде от другите прошка да поискаш, че човек ли е.. всеки греши, но по-голяма грешка е да не поправиш грешката си. Ей това си е вече непростим грях!
- Не мога да върна времето назад, ей.. како ма како...
Ако можех бих я съживил в този миг!
- Нея не можеш, но други можеш. Върни се в болницата.
- Ама аз не искам други! Искам неееяяяяя....
- Тя е част от всеки един човек на земята. Има я и в мен и в теб и във всички хора по света- знаеш ли как се казва?
- Е.. Джема е, сина ми... щяхме Али да го кръстим.
- Любов. Любов се казва, глупчо...но хората рядко я намират, защото стоят на различни стъпала. Понякога я намираме в тези, които са на по-долно стъпало от нас, но не ни се получава, защото вече сме били на това стъпало, а тези на него тепърва има да учат, за да се изкачат на нашето. А ние не искаме да се въщаме назад.  Друг път я намираме в тези, които са по-високоот нас и пак не ни се получава, защото не разбиаме това, което те на своето стъпало вече са проумяли.
- И с кого ще се получи тогава? - С тези, които са на нашето стъпало. С тях заедно ще се изкачваме нагоре, заедно ще падаме и заедно ще ставаме, но ще стигнем навреме и заедно на по-високото и още по-високото стъпало, а тези под нас и над нас няма да виждаме дори,защото ще сме заети да гледаме в една посока.   

 Небето беше облякло черната си риза днес. Дърветата протягаха оголелите си клони да го стигнат... а враните бяха накацали по земята и тя приличаше на новородено в черни завивки. Небето наблюдаваше всичко отвисоко и много внимателно, за да може да завали когато трябва. Пусна вятърът да избърше сълзите на тези, които плачеха и да просълзи тези, които не плачеха. Черната върволица от хора наближаваше гроба. И понеже всички бяха облечени в черно, небето не можа да различи кой, кой е. Само един циганин видя, облечен в риза на червени и сини райета, който свиреше на акордеон и пееше някаква песен...

Песента пронизваше гърбовете на хората като жило на оси. Един-двама се обърнаха и го погледнаха намръщено. А той запя още по-силно.. Искаше да мине през гърбовете и да стигне сърцата им. Или своето... Един циганин, седнал в инвалидна количка, свиреше на акордеон и пееше с цяло гърло. Вятърът издухваше косата му назад, блъскаше се в гърдите му и бушуваше под разкопчаната му риза на сини и червени райета.. Акордеонът се свиваше и разтягаше докрай, а после пак се свиваше, сякаш да си поеме дъх...Нещо като кръговрат. Едно се раждаше, друго умираше, за да се роди отново.
  - Иха капоте миа агапииии...
Не му беше достатъчно, че този път я изпя правилно. Нещо се беше отпушило... Нещо заключено... Нещо като лавина... Стана от инвалидната количка, блъсна я и тя се преобърна с колелата нагоре... Даде акардеона на приятеля си и му направи знак да свири. Тогава започна да танцува.... Танцува зейбекико.

- Що плачеш ма, како? Како ма, какооо...
И небето заваля...  




Гласувай:
4



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 1030293
Постинги: 622
Коментари: 2433
Гласове: 7745
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728
Блогрол