Тъгата ме люлее в бяла люлка,
косите ми се люшкат, сякаш са вълни.
Шепне вятър на смугла цигулка
да ми свири до най-дълбоките сълзи.

И цигуларят, негър, в белия си фрак
на брега на морето точно до вълните,
свири за моята Черна Любов и недраг,
тайно от мен с ръкава си бърше очите.

И излизат те, излизат свят невидели!
Тихо капят, сякаш есенни листа.
... от най-дълбокото ми като черни перли
попиват в пясъка на моята душа.