Сълзите приличат, сякаш на бисерна вода...
която от черни пропасти потича.
През зъби времето процежда ми една тъга...
Тя на мене по всичко си прилича.
Сълзите... Те, незнайно откъде още все...
намират сили тихо да се свличат.
Може би приличат малко на открадното небе,
в което хвърчилата ги погребват.
А може би приличат на Цигулка... Знам ли..
която до кости стърже. И до смърт.
Не зная аз, но едва ли други са разбрали,
че единственото живо са в безплът.
В безплът, която щипеш! Хапеш! Удряш!
... за да почувстваш нещо, макар и да боли.
Ала с болката отдавна разговаряш
като с мама, като с татко.... и с приятели добри.
Сълзите... Сълзите ми са бисерна вода...
която ме прегръща вместо мама...
Като морето синьо. Като кораб с най-белите платна,
на който моят татко завинаги остана.