Сутрин Слънцето е, сякаш белоснежен мак...
На треви и птички сок живителен прелива.
До обед в ред подрежда този свят и пак
да се усмихне някак все намира сила.

По обед Слънцето е, сякаш мак червен...
Тогава любовта в гърдите му напира.
Отдава цялата си топлина на този ден,
а хората от него бързат да се скрият.

А вечер Слънцето е, сякаш Черен Мак
който само в косите на нощта заспива.
Далеч от хора и житейски прахоляк
една цигулка само... да е жив му стига.

А вечер Слънцето само на себе си
от раната в гърдите си конците реже.
Тогава тишината събира се във паяци,
и по цигулката до болка стърже.