Дума 20. Октомври 2017 , брой: 206  

Като светец от икона
На Владимир Димитров - Майстора

И - понесъл на рамо лятото цветно;
и есента - с лице на мадона -
на деня пред платното отвесно
заставал като светец от икона.
Той пред фалшивата преходна слава
на градски уют и неонови улици
е предпочитал простата радост -
слънцето да рисува...


Жалба по брат ми Кръстьо

Няма я мама, няма я
жално да те оплаче
вместо тъмните гарвани,
дето на гроба ти грачат.
Сякаш химн погребален
за тебе сричат ли, сричат.
А аз чувам гласа мамин
в плач да се дави, да хлипа:
Ти, люлчина песен в сърцето ми,
мехлем за всякоя рана,
защо хвана път към небето
без време - толкова рано?
Ти имаше път още да ходиш
и път подир себе си да оставиш.
Като пчела в небесна магия да бродиш
и меден живот да даряваш.
Слънчице мое непрежалимо
кой те дявол, чедо измами -
от белия свят в задгробния да минеш,
ангелче мило на мама?!

Музика в бяло

На Васил Петров

Навън светлее дълъг сняг -
Смехът на зимата това е.
Светът като в еленов впряг
пътува бавно към безкрая.
И сякаш не снегът вали,
а бяла музика извира.
И цялата природа я боли
от красота ефирна.
И няма край, и няма брод
симфонията снежна.
И стига ти за цял живот
безкрайната й нежност...

***

Вятър вейне, лист отбрули;
облак лятото връхлита.
И по жълтите му скули
капчици от дъжд се стичат.

С цветен плач върви нататък
времето осиротяло.
И в прегръдка със земята
е небето спряло...

Шепнат капките дъждовни
с глас на мокра есен.
Гаснат думите любовни
като в тъжна песен...

И в оня миг очакван

Не съм ви казвал, никой и не знае
как в мигове на тъмната самотност
засявам мисли в лист безкраен
като сеяч в земята плодоносна.

Забравил за света, от вас забравен -
в каторжен труд с каторжени стени -
животът ми сега край вас минава,
нечакана раздяла ни дели.

Къде ли скита този романтик, къде ли
се питате за мене, може би.
А аз през делници и през недели
засетите си мисли пазя от беди.

До оня миг... И в оня миг очакван -
когато думите от тях поникнат
и люшнат стръковете златни -
при тях, при тях ще ви повикам.

Живей сега

От днес си имам нови панталони,
но друг живот не ще си имам.
Сегашният ще бъде утре спомен
и всичко ще е само минало.
Затуй живей сега, в мига живей -
Надлъж и шир пространството прегръщай.
Дордето слънцето над тебе грей
върви напред, назад не се обръщай.
Че днес е хоризонтът праг мечтан
за път щастлив нататък.
Но може ненадейно подир гръм незван
светкавично да ослепее в мрака.
И както след спектакъл дълго-бляскав -
пред сцената с пиесата "Живот"
завесата ще падне. И ще ръкопляска
единствен краят й жесток...

Злато

На дъщеричката ми Петя

И някой ден не ще те питам
какво си ти за мен.
Отлита времето, отлита,
расте от ден на ден.
Растат годините, растат,
животът ти порасна.
И не е същият светът,
а ти си по-прекрасна
дори от най-красивите ти дни
на детството щастливо,
когато златни бъднини
за теб мечтаех си красиво.
И няма да те питам вече
какво си ти за мен
когато си далеч, далече,
и аз от теб отдалечен.
Защото знам, че и до края
ще бъдеш златното момиче,
което-безпределно зная
до болка ще обичам.
И както грее дълго лято,
макар от времето да потъмнява -
у мен ще светиш като злато,
а то все злато си остава!

Зимен прозорец

Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?
С бели мисли, с мисли бели
всеки в своя божи път,
без да знае никой где ли
пътищата ни ще спрат.
Знаем само, че в безкрая,
в тайните предели
ще отидем в миг незнаен
бели побелели...

С мисъл от ясна по-ясно...

На Бранко Цветкоски

С уморени ръце и с отмалели до отчаяние пръсти
на времето дните и нощите бавно разлиствам.
И така на живота си книгата всъщност
с думи сладко-горчиви безшумно дописвам.

Всяко разсъмване поглед на моите очи е
и милувката на слънцето с планините - също.
Всеки миг неразгадани тайни за утре крие
и е самотен светът като изоставена къща.

И понеже знам, че и пред мен бялото видело ще угасне,
а от немислим - краят на дните ми става все по-възможен -
аз живея спокоен и с мисъл от ясна по-ясна,
че на живота ми точка последна Съдбата ще сложи!



Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Бил е председател на литературния клуб "Димчо Дебелянов" в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". От 1994 г. е директор на вестник "Застраховател прес" към ДЗИ. Автор е на 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца, сред които "Нося те в очите си" (1969), "А е толкова рано за сбогом" (повест, 1973), "Преди да ви повикам" (1977), "Слънце между нас" (1980), "Безсмъртничета" (1980), "А ме боли от нежност", "С очи те търся", "И няма връщане" (1982), "Ти освети небето на душата ми" (1989), "Иде хубавото време" - получила годишната награда на СБП за публицистика, "До поискване", "За цвят копнея", "Да си влюбен" (за Асен Лагадинов, 2004), "Като дългото ехо на песен" (2009), "Когато сенките се удължават" (2012) и др. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда за патриотична поезия "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов" (2012).