Блогът на Анахид :: Разкази от кадифения стол: Броеница от сънища

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.12.2016 22:21 - Разкази от кадифения стол: Броеница от сънища

Автор: anibel Категория: Поезия

Прочетен: 1148 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 21.12.2016 23:47

Причината за написването на тази поредица се корени единствено и само във факта, че на младини завърших психология. Това стана, въпреки начумерения поглед и бурните протести на баща ми, който е прословут машинен инженер. Не го виня за изказаните, понякога с недомлъвки, виждания за живота и до днес. За човек който цял живот е бърникал из редуктори и мотовилки е трудно да разбере, че по същия начин, но с малко по фини средства, може да се човърка и в човешката душа. А аз просто исках да помагам на хората! Освен това, доста бегло и някак отдалеч, към мен бавно и настойчиво се спускаше мисълта, че помагайки на околните, най-сетне ще намеря удовлетворение и аз. По времето, когато започнах практиката си, кабинетите на повечето психоаналитици ми напомняха на ходене по врачки – кажи ми, и аз ще ти кажа! И най-често се ровеха за травми в детството, запленени от идеите на Фройд и Юнг. Връщането двадесет или тридесет години назад във времето без видима причина, не само, че не помагаше на клиентите, но дори ги изнервяше. И след няколко случая, когато те не се връщаха след първият сеанс осъзнах, че правим нещо неправилно. Осъзнах, че съществува голяма група от хора, които просто искат да разкажат на някого проблемите си. Някой, който ще ги разбере или поне ще даде вид, че ги разбира. Те не искаха да търсят причина или решение за неуредиците си. Искаха само да разкажат и така да им олекне на душата. А може би и да забравят, изхвърляйки нежеланото. Осъзнал това, се превърнах в един добър слушател, който понякога (но само понякога!) задаваше въпроси за уточнение. В новооткрития ми кабинет, противно на факта, че нямах доказана практика, започнаха да прииждат все повече хора. А аз просто слушах. Слушах на чаша чай или пък кафе (в зависимост какво питие харесва човекът), а понякога и на уиски. Хората говореха много и си отиваха облекчени. Някои от тях идваха повторно за да разкажат още нещо, а други не, защото нямаха нужда от това. Личеше си по усмивката в очите им на излизане и по благодарствените писма и дребни подаръци, които неизменно изпращаха след време. Още в началото започнах да записвам историите на пациентите, но чак сега се престраших да ги публикувам публично, с любезното им съгласие, разбира се. И с променени имена. Прадоксалното е, че аз самият се почувствах като главен герой в някои от описаните истории. Чудя се, дали ще се намерите и вие?
1. Мартина В. позвъни на вратата в късният следобед на смръщен октомврийски ден, тъкмо когато се бях приготвил да си тръгвам. През прага ме погледнаха големи и лъскави очи. Сигурно беше плакала. Очите тихомълком се взряха в чадъра, който държах в ръка и останаха приковани към него дълго време. - Жена ми го донесе от Франция. Копринен е-наруших тишината. - Навън не вали. - Но може да завали. - Всичко може да се случи-съгласи се тя - Ще влезете ли? Вътре е уютно. Непознатата, наближаваща четиридесетте се отпусна в креслото и погали зеленото кадифе на подлакътника. Чак тогава се представи. Поднесох й купата с бонбони, но тя отказа. Поиска само чаша вода. - Сънувам един сън… Един и същи сън вече от няколко месеца. Объркан е, защото… в него хем съм дете, хем съм възрастна. Не го разбирам и се измъчвам. Мартина отпи глътка и решително тропна с крак. - Искам да свърши най-сетне! Разбирате ли? – после отново се успокои и едва прошепна – Трябва… трябва да свърши. - Трябва! – съгласих се аз. Тя прие твърдението ми като знак да продължи. Пое дълбоко въздух, изпусна го с въздишка и заразказва. - Първо сънувам, че пристигам на гарата. Нямам търпение вратите да се отворят и да скоча на перона, където ме чака мъж. Явно много го обичам, защото веднага се хвърлям на врата му. Обсипвам го с целувки… много целувки… притискам го силно до себе си. И дишам, дишам с пълни гърди и много дълбоко. Дишам от неговия аромат. Господи, не искам да го пусна дори за миг! Той се смущава, не може да ме погледне в очите. Прегръща ме едва и много се вълнува. Сълзите ми мокрят лицето му, аз ги бърша с ръкава и пак притискам лице в неговото, то пак се мокри и аз пак го бърша. Едва дишам от щастие и вълнение. - Мислех, че ще избягаш щом ме видиш-казва той - Куфарът ми е сто килограма! Не мога сама да го нося-смея се аз Той се усмихва. Аз се усмихвам. Той влиза в купето да вземе куфара ми и тръгваме към града. Качваме се в такси и той казва на шофьора името на хотела си. - Ама нали щяхме да ядем сладолед?-усмихвам се аз - Щяхме, щяхме... Ти всичко разваляш!-усмихва се той

А после… е втората част, там изведнъж съм малко момиченце. Същият мъж ме е качил на раменете си и ме извежда от гарата. Повдига ме да докосна часовника над вратата, показва 18:15, а аз му разрошвам косата и много се смея. Косата му е чорлава и прошарена.Той също се смее, виждам бръчките около очите му, а аз се чувствам като великан покачена на силните му рамена. Много го обичам… Мартина се умълча и в паузата понечих да си отворя бонбон. Шареният целофан прошумоля и тя се стресна. Погледна ме строго: - Това не е всичко! Оставих бонбона в купата и се облегнах назад. - В трета част сме в някакво селце. В някаква къща, която още е в ремонт. На долният етаж има много прозорци през които влиза много светлина и стълба водеща към горните стаи. Няма прекаран ток още, затова той пали огън навън в двора и там пече месо. Наблюдавам ръцете му, следя всяко негово движение и ми е много хубаво! После той влиза в къщата и аз тръгвам след него. Изважда брашно и мая и започва да меси хляб. Усещам как душата ми, сякаш пее. Лети! Всяко негово движение на ръцете посипани с брашно ускорява пулса ми. После излизаме и той обръща месото. Когато е готово, слага части от тестото върху скарата. Пресният хляб и ароматът на месото са вълшебни! Преди да започнем да се храним той влиза в къщата и се връща много усмихнат. В ръцете държи две бурканчета. Едното с лютеница, а другото със сладко от кайсии.... Тук тя се усмихна и някак се отнесе. Сякаш беше в друг свят. Стигаше ми само в очите й да гледам... В тях виждах всичко и без да говори. Но тя продължи.
- После в трета част сънувам, че с него сме в гората. Есен е. Като в онзи филм... - Есен в Ню Йорк? - Да! – зарадва се тя, че съм познал – Вървим по пътеката хванати за ръце и се шегуваме. По някое време спираме и нежно се целуваме. Единият път ме целуна по нослето. Под големите тъжни очи на Мартина отново изгря усмивка. Замълча за миг, за да се наслади на спомена и с нежелание продължи: - Гората е много красива. Никога не бях я виждала такава. Имаше различни дървета. Едно беше с различни клони. Долните бяха надолу, а горните извити нагоре. Друго пък приличаше на метла, всичките му дребни клончета бяха нагоре. Слънчевите лъчи се промушваха между клоните и в тях светеха различни мушички. Сякаш блестеше някакво вълшебство. Аз и той се държахме за ръце, а листата шумоляха под стъпките ни. -Като Амал и Клуни сме-казва той -Стига, ти не си толкова красив!-шегувам се аз -А ти да не мислиш, че си?Нали щеше да отслабваш? -Не отслабнах за да си подхождаме-смея се аз. В далечината на гората виждам едно по-особено дърво. Щом стигнахме до него спряхме и мъжът пусна ръката ми. Повечето клони на дървото са извити надолу към земята, сякаш... сякаш се е уморило да се бори и се е предало. Дълго време го гледам и по някое време усещам, че съм сама. До мен няма никой. Той си е отишъл! Заминал си е! Няма го! Мартина В. се разхлипа в ръцете си. След малко се надигна стресната и се вторачи в мен със стичащи се по бузите сълзи. Посочих кутията със салфетки, но тя махна отрицателно с ръка и ги избърса с ръкава си. След миг, като че ли се засрами от това и скри ръцете зад кръстта си.
- После изведнъж ставам дете. Виждам го как духа свещи на торта с цифрите 78 и изведнъж пак сме в същата гора. - Виж, деденце, виж това дърво! Едните му клони са надолу, а другите нагоре! - Имаш око на художник!-възкликва той-Може би ще станеш художничка! - Не мога да рисувам-отвръщам аз - Тези, които не могат да рисуват стават фотографи-смее се той. Очите й заблестяха. Тя извърна глава и се загледа в прозореца. - С шарена рокличка съм и бели панделки на главата. Подскачам весело върху нападалите листа, а същият мъж... Същият!... е с побеляла брада и ме води за ръка през някакъв парк. Стигаме до онова изкривено дърво и аз го дърпам към него: „Деденце, защо това дърво е толкова странно? Да не е болно?“. „Болно е, миличка. Дълго е търсило слънцето, но то не го е огряло. Някой все е засенчвал светлината. За това клоните му са обърнати към земята.“ Лъскавите от сълзи очи на жената се обърнаха към прозореца. - Май наистина ще вали-прошепна тя поглеждайки към вратата. - Ще завали късно през нощта-отвърнах аз без да знам защо. Тя ми се усмихна тъжно и с благодарност. Знаех, че има още. - В четвъртата част от съня ми сме в наш дом. Аз както винаги съм нервна. Малката ни дъщеря Валентина се глези и не иска да заспи. То не беше вода, то не беше чудовище под леглото, приказка даже и пак не искаше да заспи. Тогава той влиза в стаята и се усмихва. Напрежението в мен в миг се разтапя и аз потъвам в очите му. Ляга до нас, а Валентина веднага се гушва в него, сякаш само това е чакала. Той започва да я милва по косата и да й разказва някаква приказка. Тя заспива почти веднага, а той ме поглежда и се усмихва доволен. Сякаш ми казва: ,, Ето, така се прави,, но в очите му няма самодоволство и упрек към мен, а само обич. Една тиха, много, много тиха обич, но толкова силна, че всичко в мен започва да пулсира. Сълзите й капеха по полата й, но тя не ги усещаше. Станах тихо и много бавно отидох в другата стая. Когато се върнах тя си беше тръгнала. Вън валеше из ведро. Чадърът ми го нямаше, а на закачалката имаше бележка. ,,Ще го върна,,