Една череша само беше...
Съвсем, съвсем обикновена.
Слънцето през лятото от мен крадеше,
а зимата умираше наполовина.
И всяка пролет, сякаш на инат,
тя с всичките си мънички листа
оживяваше напук на този свят
замръзнал в бетонени палта.
И тази пролет оживя,
цветчетата ѝ - мънички снежинки,
накацаха по нея със усмивки.
После цветовете в плод узряха,
но... 
дойдоха птици. И ги изкълваха.
Още розови! Тепърва свят видели!
... умираха във човките им огладнели.
И когато вятърът студен отново
опърли моите страни. И зимата
някак като че ли наготово
в мен по навик пак се настани,
си казах ,,няма да я бъде вече,
черешата завинаги умря,,
Една череша само...
но за мене всичко беше тя.
Съвсем, съвсем обикновена,
пред прозореца ми все цъфтеше,
сестра ми беше, наполовина.

Един прозорец само ни делеше...
 

Всяка зима умираше със мене,
всяка пролет оживяваше без страх.
Дружахме си с нея двете,
и по слънце, и по мрак.

И тази пролет оживя.
Напук на мен, която
не повярвах.
Шумолеше нежно в своите листа
и усмихваше ми се свенливо някак.
Такава радост ме обзе!
Изтичах вън да я прегърна!
Беше истински боец!
... след изкълваните мечти
се върна.
И... птиците се върнаха отново.
До последен плод я изкълваха.
Тя прости им пак, аз зная...
ала плодовете,

мечтите мои бяха.