С мама бяхме бедни. Живеехме в един таван с едно, единствено малко прозорче.Сестра ми, която беше на два месеца имаше астма и много се разболяваше.В тавана имаше влага и мухъл и дрехите ни позеленяваха. 
Мама слагаше памук в памперсите на сестра ми и така ми купуваше шоколад. Понякога...
Обичах прозорчето. Понякога вечер сядах на един стол и дълго гледах през него.Когато имаше много звезди беше хубаво. Премрежвах очите си и си представях, че това са светлинките на цирка. 
Много исках да отида на цирк!
Мама все ми обещаваше, а после казваше "Друг път". Пожелавах си цирк на всяка Коледа и на всеки рожден ден, но още не бях ходил.
Едва, когато мама даде Мартина, сестра ми, на ясли и започна да работи, твърдо ми обеща, че щом дойде циркът ще ме заведе.
И аз отново зачаках.

Изпратих му цирк по-скоро, отколкото очакваше. Майка му отново замънка, не беше си получила заплата, но аз извих ръцете на най-добрата й приятелка и тя й даде пари за билети. Назаем, разбира се. А майка му реши да пази в тайна героичната изненада и не му каза.

Хлапето се връщаше от училище, когато лошите от по-големия клас се случиха в лошо настроение, а той в неточното време и място. Задърпаха го до съседните гаражи и му теглиха як бой. Омръзна им и си тръгнаха, а момчето едва тогава вдигна глава. От срам. Пред него се облещи афишът на зле гримиран клоун в почти пенсионна възраст. Но когато го видя... Е....
- Мамоооооо?! Мамо! Ци..циркът е дошъл! Дошъл е, дошъл е!-викаше от улицата той, забравил за раните и разкъсаните дрехи.
Щом го видя, майка му първо му се скара за дрехите. Проми раните, а той... целият в очакване я гледаше непрестанно в устата.
Тогава тя му подаде билетите. Тук... дори аз се просълзих, така че ще прескочим тоя сантимент.

В неделя накипрени с най-новите от вехтите си дрехи, майката, хлапето и Мартина тръгнаха към цирка. Местата им разбира се бяха много назад, почти до конюшната. Миришеше яко на конска тор, но вече се досещате, че на хлапето изобщо не му пукаше.

Светлината намаля. Зазвуча някаква ветеранска музика. Звукът пукаше от износената лента, но това по някакъв мазохистичен начин успяваше да ме усмихне. Шарените светлинки оцъклиха алчните си очи, но не знаеха, че тук бакшиш нямаше. Хлапето побърза да сбъдне мечтата си и премрежи очи. Светлинките се разтопиха в прекасно боке, за което щеше да му завиди, дори начинаещ фотограф. То вдиша въздух с пълни гърди. Конската тор удобно се настани в ноздрите му, а на лицето му се разля най-страхотната усмивка, която, дори аз някога съм виждал.

Кой съм аз ли? Съседът на Смъртта. За моята комшийка казват "Докато не дойде, все има надежда" а за мен "Ако знаех, кога ще умра, щях... "
И само с "щях" си оставах. Е, не за друго, просто никой не знаеше кога ще умре, затова...

А сега, ако позволите, леко ще ви дръпна за носа и ще ви върна отново там. В цирка.
Първият номер беше на някакви миризливи животни. Вдигни крак, вдигаха. И хоп,бонбонче! Вдигни два крака-двата вдигаха. И пак бонбонче. Какво му харесваха на този цирк не знам! Вторият номер беше с патки, третият с коне и така докато се изреди част от цялата животинска гилдия. 
Хлапето се смееше и радваше всеки възможен миг, дърпаше майка си за ръката и викаше ,"Мамо! Мамо, виж! Виж, мамо!" сякаш тя беше на друга планета и не гледаше заедно с него. Държеше спящата по чудо Мартина и по майчински се молеше да поспи поне още малко, за да догледат представлението.
После се появи чичката. Клоунът. Добре че хлапето седеше надалеч.
Макияжът едва скриваше недостатъците от професионалното му изкривяване. Разказа някакви нафталинови смешки, които хлапето не разбра, но очите му попиваха всичко като салфетка, разлято кафе.
Накрая дойдоха балерините. Е, това поне ми хареса! Човек винаги има нужда да изплакне очи от прашлясалият делник, камо ли аз, за който дори смърт нямаше. Поиграха доста симпатично, а момчето направо се влюби в тях. За първи път не побутна майка си за ръката, напротив, поглеждаше я крадешком и се страхуваше да не го види. Мисля, че тогава почувства нещо ново. Пламтящата руменина по бузите му беше наистина трогателна.

Тогава Мартина се събуди и нададе оглушителен писък.
- Иди да потърсиш топла вода!-нареди майка му и му подаде бебешкото й шише-Взела съм й млякото.
Той я погледна почти зашеметен. Не проумяваше как можеше да му се случи това?! Точно в този, точно в този момент!
- Тръгвай!-сбута го майка му, а Мартина не спираше да врещи.
Хлапето не каза нищо, взе шишето и потъна нанякъде...
Търсеше тоалетни или просто някой, когото да помоли за топла вода.
Чуваше аплодисментите на публиката и възторжените й викове.
Танцът на балерините беше приключил. И всичко свърши. Беше последният номер.
Раменете му се свлякоха като пелерината на евтина стриптизьорка.
Вече не знаеше накъде да върви. Осъзнаваше, че се бави и че майка му ще му се кара много, представяше си ревящата Мартина и майка си, която не може да я успокои. Но не знаеше къде са тоалетните...
Къде да намери топла вода?!

Отвори някаква врата...
Беше полумрачно и вълната от цигарен дим насълзи очите му.
Светеше само една луничка от гримьорното огледало.
Позна го! Клоунът! Това беше клоунът! Стоеше прав, а панталоните му бяха смъкнати около глезените. Пред него на колене стоеше балерина. Балерината! Една от онези...
Там...

Клоунът изведнъж срещна очите му... Лицето му се изкриви в някаква грозна гримаса, следвана от няколко къси движения. Балрината сякаш се задави и повърна...  После бързо вдигна панталоните си.
Счупих луничката и тя изгърмя в хиляди парченца. Но закъснях...
- Казах ти да заключваш шибаната врата!-извика клоунът.
Хлапето вече беше далеч...

Майка му седеше на мястото си, Мартина все така ревеше, а хората се блъскаха пред изхода, сякаш искаха да изхвърлят семплата капчица чудо, появила се в тях по стечение на обстоятелства.
Интересно защо не се блъскаха така, когато влизаха, а само когато излизаха...

Не видях повече хлапето.
Не знам какво стана с него. Не знам кой го скри така, дори от мен.
Къде отиде и какво направи... Потъна, сякаш в дън земя!
Минаха много години. Единственото, което успях да направя е... да не идва повече цирк в неговия град. 
Познах го при една друга история. Беше в някакъв излъскан град,
с хора говорещи език, който не разбирах. Бешееее... в някакв скъп бар...
Един ням актьор, заради когото бяха дошли всичките тези хора.
Той ги разсмиваше, разплакваше, а те бяха втренчени в него и попиваха всяко негово движение. И му бяха благодарни. 
По какво го познах ли?
По онази пламтяща руменина и усмивката, която никога повече не видях в други, по очите, които бяха плакали прекалено много, по движението на ръцете, във всяко от които имаше една красива тъга. 
Една красива тъга и надежда.

Не ме корете прекалено много. Направих, каквото можах.
Някой ми е подлял вода... Ами, да! При мен най-често се случва!
И аз го правя, при това с удоволствие. Честно!
Хайде, хайде, не изпадайте в паника. На вас руменината не ви отива.
По-добре, кажете "наздраве" за надеждата.
И оценете факта, че се насилих, само заради вас да завърша тая история в позитив. Много се насилих. Затова стана така дървено.
Кой съм аз ли? 
Казват ми-Живот, въпреки чееее.... ама... това е друга история.
А! Казаха ми, че на изхода е спокойно. Почистете шлюпките, вземете си чашките и тръгвайте. Чистачките са уморени. Могат да ви бъдат майки.
А хлапето ще проговори-обещавам ви.
Може би в някоя друга история...

 

Отдавна не бях чел наистина добър разказ. Поздравления.

Чудесна повествователна техника - два зрителни ракурса, стремително действие, изчистеност, първоличен изказ и обобщеност едновременно, реторични стратегии - всичко има в този разказ. Хареса ми много! Прегръдка, Ани!

Човек би могъл само да си мечтае за приятелка като теб!
А аз си те имам! И това е страхотно! Благодаря!
Благодаря и на теб, whitebarde, Вашите отзиви ми дават сила да продължа да пиша.

благодаря! Хареса ми! Уловил си, което исках да кажа...
Циркът може да се приеме и като метафора... На любовта например или в друго,
което сме вярвали много силно.
Благодаря ти още веднъж, анонимник!