Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2015 00:35 - Звяр
Автор: anibel Категория: Поезия   
Прочетен: 1102 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
     

Звяр  ... а ти? Ти обичаше ли го? Той се стресна и я погледна смутен... - Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал! ...
... ееех, отдавна беше това. Има-няма преди сто години. В едно забутано селооо, път до него нямаше. Само старци и твар живееха в него. Я се родят едно-две копеленца, я не. И повечето умираха, хайванчетата, залудо ей тъй...  Черно беше това село. Далиии, зарад тоя ми ти ,,свършека,, де да знам, ама който отидеше там редко се връщаше. Току няма все някой на умряло пищеше. Нивите раждаха от нема и къде. Слънцето, сякаш насила излизаше, а залезът кървеше като млада козичка родилка, на която са убили козлето. И що тъй ли, питаш? Ми, зарад тоя звяр сигур! Той беше виновния за всичко. Пропище целото село от него. Животните убиваше, стоката рушеше, къщята преобръщаше, родилките плашеше, пометваха... И що щеше, не го знам. Угодия немаше ейййй.... Всяка вечер у дворо на всекоя къща му оставяха еденье. То чорбици ли не щеш, то печено ли... от топлио лебец до лютите чушки имаше. Всичко опустошаваше, голям гладник беше! Но най-обичаше тестяно. Банички, питчици с масълце и сиренье, кифлички с домашно сладко от кайсии. Ако ги имаше на другият ден не правеше толкоз зулуми. Ама тая година пшеницата не върза, нивите бяха прегорели... и... стана що стана... Пешко от ,,свършека,, се беше напил. Цвета я хванаа болките баш кога не трябваше. А идеше буря... Най-черната буря дето беше до наши дни. ... имаше един кош в ,,свършека,, там фърляха всичко. Ръце, крака, бебета, дробове, сърца... А! Сърца най-много имаше. Разбити бяха на пихтия. Пешо отговаряше за замразяването. Само копчето трябваше да натиска. Да не смърди. Ама Цвета нея вечер я отведоха. Там. И на него му причерне. Взел ракията и докато не видял дъното не я пуснал. Забравил да пусне копчето... Фърлиха бебето на Цвета в шестио месец. В коша. Казват май женско било. Развоня се тази ми ти смрад из цялото село. Всички повръщаха, не се дишаше. Небето пищеше. Дереше се! Ни звезди имаше, ни Луна, ни дяволи. Мислим... тогаз се роди тоя звяр. Нещо стана... Всичко от оня кош беше изчезнало на сутринта. Всичко! От тогаз почнаха бедите в селото. Емнаха се мъжете един ден, решиха се...  кога звярът беше изплашил дъщерята на кмета и тя пометна. Казват, че убивал деца и големи. Ма не тъй кат убийство, ми... от дерт, сякаш умирали, ей тъй на.. никой не знаеше от какво. Но той беше виновния! Звярът! Примамиха го мъжете с храна и го затвориха в  един железен... как да ти река... кутия ли, дом ли... де да знам. Без прозорци. Само една дупка оставили долу ей тъй... приземи... уж храна да му дават, та да го изследват учените хора и пари за това да получат. Чукундури! Блъскаше се той! Малииии, как се блъскаше в тия ми ти железа! Виеше. Никой не можеше да спи. Виковете му пронизваха, като нож режеха. Храна му носеха, вода. Нищо не взимаше. Още по-силно виеше. Не излизаха хората на нивите. Змия им легна в пазвата. Опустя всичко, почерне.  Ама Цвета пак хвана. Ей, тая Цвета от въздуха прихващаше сякаш. И тоя път го роди. Момче беше. Едвам оцеле. Жилаво копеленце излезе. По мръкнало се роди, та затва Черньо го сложиха. Все у железника се навърташе. Биеше го майка му, ама той, не та, не. При звярът ходеше и казваше, че му говорел... Хората за луд го мислеха. От него страняха... Цвета посърна, посиве... с глава наведена все одеше. Ама звярът тогаз се усмири. Тишина настана. Нивите живнаха. Небето се усмихна. Луната слезе. Неземни цветя пораснаха в градините и по полята. Успокоиха се хората. Въздъхнаха, в пазвата си плюеха, в небето гледаха, та се кръстеха. Само за Цвета мира нямаше. Едничък й беше, Черньо. Не можа да се примири, реши край да сложи на тази работа... Отишла, казват една нощ кога Черньо по тъмно шукнал и от дома излязал... проследила го и се скрила до железника... да говорят ги чула... - Обичаш ли ме?-проговорил звярът с нежен женски глас. - Разбира се, че те обичам, колко пъти ще питаш?-отговорил Черньо. - Само мен ли?-продължил звярът - Само теб. Уплашила се тогаз Цвета и през сълзи дома се прибрала. Черно облякла и го не свалила. Млъкнала. На никого не проговорила. Пешо се озлобил. Намразил Черньо и звярът. Чули го в кръчмата да казва, че някой ден щял да го пусне, в горите да си иде. Откак вдовец стана, пропи се, развали се... Някак почна за Цвета да гледа. Всички в селото знаеха, че в сърцето му е влязла, но той дума не даваше да се издума за нея. Тъйййй... отдалеч я гледаше.... отдалеч я чуваше. Възмъжа Черньо, стана му време за жененье. Почна по седенки да оди, момите да задява. Голям майтапчия беше, момите с глас разсмиваше. Не ставаше седенка без него. Еййй, пощуря тогаз звярът. В железника се заблъска. Пак да вие почна, селото сън не хващаше. Реката придойде, нивите наводни, пшеницата изгни. Почерни се па селото... Хората озлобяха. Натиснаха Цвета с Черньо да приказва, звярът да укроти. И тя... майчината си болка потули със сина си говори при звяра го прати. И тя след него тихо отиде... - Защо беснееш, защо дивееш? Не виждаш ли какво правиш?-заприказвал Черньо-не можем с тебе двама... - Ти мъката ми стори, не ме обичаш вече... - Ти за мене си като тази клетка, хубаво ли ти е в нея?! А? Кажи! Да дишам не ми даваш, сърцето ми връзваш. Вятър съм аз, така не мога... - Нямам клетка аз. През тебе горите виждах, през тебе слънцето ме топли, през твоите очи гледах... и нищо друго не исках... Ударил камък връз пътя Черньо, ядосал се... - Няма да я бъде тая! - Последен път беше-продумал звярът - Ти винаги се връщаш!Пак ще дойдеш!-замахнал с ръка към железника и си тръгнал. - Няма да ме видиш вече-прошепнал едва звярът, тръпки побили Черньо, но вече бил тръгнал. Не се върнал. На другият ден още за Биляна се ожени. Ни убава беше тя, ни лошава, ама на шегите му уйдисваше, смех му правеше. Леко и плавно някак на душата му беше. Голяма сватба вдихнаха. Целото село на хорото се хвана. Цвета засмянаааа, разцъфна, просветли се. Черното хвърли, шарено си тури. ... а звярът замлъкна. Ни виеше, ни блъскаше. С мъката си други не убиваше. Пакости не правеше. Умря сякаш... и забравиха го... Роди се на Черньо момиче. Сълзица го кръстиха. Чеее... беше бело и русо, чисто, прозрачно като капчица... Ама поболе се. На легло легна, трескаво очи мяташе, хората плашеше... От града доктор извикаха, рамене вдигна, отиде си. Помръкна Черньо, по Биляна викна, на нея си го изкара. В чудо се видя горката жена и една нощ при звяра отишла.  С манечката. На ръце я занесла. Казват цела нощ там останала и на заранта се върнала. Тогава Чурньо я удари. За първи и последен път, но тя се поболя от мъка и три дни след това почина. А Сълзица оживе. Болестта й мина, оправи се. Па стана чисто и прозрачно като капчинка... само едната му кунка станала по тъмна и с козина черна и гъста като на вълк. Завилнял Черньо, побеснял... при звяра тръгнал... по пътя смрад не се диша... С ръка закрил устата си, повръщал, но стигнал. - Наказваш ли ме? Отмъщаваш ли, а? ... но глас не дочул, ни дума, ни нищо... Огледал се, дупка видял от другата страна на железника... Миризмата страшна била, червата си изповръщал, но отишъл...  Влязал в кутията и що да види... Сърца! Човешки! Размазани били на пихтия страшна...  Викнал тогава Черньо с цялото си гърло викнал... - Нали ме обичаше, а? Обичаше ме! Къде си сега, защо си отиде? Пет пари твоята обич не струва! Не струвааа... ...
- Тате, тате, виж! Виж какви цветя! Неземни са, нямаше ги тук преди! - Забравила си, Сълзице, отдавна не сме идвали тук-отвърна баща й. - Не, тате! Сигурна съм! Бих ги запомнила, защото са неземни. Виж ги! Беше му криво... Не беше минавал близо до това място откак... Погледна ги и на мига си ги спомни. Разтърси го нещо отвътре... - Но, какво ти е, тате? Защо трепериш? - Нищо. Студено ми стана... Да се връщаме! - Не! Обеща да ме заведеш до железника! Обеща, обеща, обеща ми!-затропа с крачета Сълзица. - Добре, добре, да вървим. Повървяха още малко и стигнаха мястото. Беше затънтено място в гората, далеч от селото. Дърветата скриваха слънцето и не пускаха лъчите му. Тревата беше мека като кадифе недокосната от човешки крак. Онези неземни цветя бяха навсякъде и опиваха с чудния си аромат. Гледката на изоставения железник беше като рана сред тази мрачна красота. Дори да не знаеш историята й би ти се свило сърчицето... Желязото беше хванало ръжда, а тук там бе обрасло в мъх, който сякаш искаше да стопли студеното желязо. Не смърдеше вече. Но Черньо повърна. - Тате! Тате, добре ли си? Избърса се с ръкава си той и намръщен я погледна. - Добре съм! Нищо ми няма! Сега ще тръгваме ли? - Мъчно ли ти е за него?-попита внимателно тя - Как да ти е мъчно за една мечта, която знаеш, че никога няма да се сбъдне? - Ами точно, затова трябва да ти е мъчно, тате! Много си глупав!-засмя се. - Мечтите за за вятърничевите!-изтърси той - Така ли? Ами нали ти си вятър, казвал си ми... - Не съм!-прекъсна я той-Дърво съм, само се преструвах на вятър. - Но защо? - Та кой ще обикне едно дърво, Сълзице? - Звярът.  Не отговори нищо и пое по пътя за връщане. ... а ти? Ти обичаше ли го? Той се стресна и я погледна смутен: - Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал! В същият този единствен миг тъмнината и козината от ръчичката на Сълзица покриха цялото й тяло и лицето й. Останаха само пъстрите й очички.  Баща й дори не можа да извика. Грабна я в ръцете си и заплака. Плака много. Много, много, много. Тихо плачеше, тихо хлипаше, сякаш заровен в хавлията си в банята, когато се криеше от Сълзица и тайно плачеше. По тъмно я върна в града. И тя вече не излезе от стаята си. Съветва се с всевъзможни лекари и светила дори в чужбина. Никой нищо не разбра. Един ден обаче, когато се прибираше вкъщи видя една жена, която бързо вървеше пред него. Държеше някакъв лист в ръката си, поглеждаше към листа и пак вървеше напред. Когато стигна входа на блока му жената изчезна. Просто се изпари, а листът се мяташе на земята като риба на сухо. Вдигна листа и погледна. Някакво упътване беше за някаква билка-бял бор. Смачка го пренебрежително в джоба си и се прибра. Сълзица не беше добре от няколко дни. Не ставаше от леглото, тресеше я и правеше странни движения с очите... Говореше несвързано, а през нощта бълнуваше. Това го отведе в спомените му отпреди години, когато беше мъничка и се беше разболяла по същия начин. Спомни си как удари жена си тогава и как тя почина от мъка три дни след това.Приближи се до прозореца и дълго гледа навън, погледна към небето и въздъхна ,,Черньо... Черен съм аз, черен...,, Постели си на земята до леглото на дъщеря си и легна. Тази нощ не можа да заспи. Тежки мисли го бяха налегнали, а и Сълзица се въртеше като опетлана сърничка. Имаше температура. Стана да смени компреса на челото й. Тя се стресна и започна да бръщолеви ,,Бял бор... бял! Бял бор!,, повтаряше все.Смени компреса, гушна я и тя се успокои. Сети се за листа, който намери пред входа на блока. Отиде, взе го от джоба си, поизглади го и зачете.
БЯЛ БОР /Pinus Sylvestris/
Вина и самоупрекване
Белият бор олицетворява душевните качества на разкаянието и опрощението. В отрицателните аспекти на бора човек вътрешно се чувства обвързан с вината.
Характеристика на индивида
Живее с упреци към себе си, с чувство за вина и липса на смелост. На несъзнавано ниво вината има нужда от наказание.В обикновен разговор често търси извинение. Извинява се, когато е болен.Трудно прощава, поемайки вината върху себе си. Често има усещането за гузна съвест.Чувства се отговорен за грешките на другите. Поставя си високи изисквания, в сравнение с изискванията към другите. Дори и при успех се упреква вътрешно, че не всичко е както трябва. Има отрицателно схващане за същността си, подценявайки способностите си – т.ар. отрицателен нарцисизъм. Свръхотговорен към работата, която върши. С чувство за малоценност, живеещ в очакване да бъде наказан. Не очаква нищо за себе си.Позволява да се държат зле с него без да се бунтува. Трудно приема похвали или награди, защото си мисли, че не ги заслужава. Често поведението му е детско и страхливо.Възприема сексът като грях. Стига до деградация на личността, до мазохизъм и примиряване с нещастията и прекалените натоварвания.
Типични мисловни модели:   Аз съм виновен за всичко.
... не можа да го дочете. Сълзите му попречиха. Тръгнаха от душата му първо, бавно през очите излязоха, а като излязоха, не спряха... Сякаш заключени са били. От него самият. Никой не знаеше тогава... за кого и какво плачеше... За себе си ли, за дъщеря си ли, или за онова време, когато звярът му проговори с човешки глас. Глас, който щеше да запомни завинаги. Нежен и мек като кадифе... Обеща си, че ще намери лек за Сълзица преди да си отиде от този свят. Надяваше се и неговото сърце да сложат в онзи кош, Пешо отново да се запие и... После се сети, че няма да се запие, защото майка му отдавна почина, поклати глава и се приготви да спи. Развиделяваше се. Беше четири сутринта. Още на другият ден намери лекарството от листа. И Сълзичка се оправи бързо. Температурата спадна. Започна пак да се смее, само козината й остана... все така гъста и черна и стряскаща. Понякога привечер я извеждаше навън. Водеше я в близкият парк да подиша свеж въздух. Тя обгръщаше стволовете на дърветата и се усмихваше. Казваше, че й говорят. А той само кимаше с глава и не продумваше. Точно той ли можеше да я укори? И днес я изведе. Но й предложи да отидат на някое друго място. Запали колата и я отведе до една местност, за която беше чувал странни неща. Хрумна му ей така изведнъж и просто тръгнаха натам. Вървяха през гората... нещо стегна сърцето му и поспря дъх да си вземе. Увери я да продължи, че ще я чака да го вземе на връщане. Продължи Сълзица с неохота, но не искаше да разочарова баща си. Тръгна, вървя и все а него мислеше. ,,За звярът се сети пак...,, После стигна до някакво място с едно причудливо дърво. Стъмваше се все повече и тя трудно успяваше да го разгледа. Напрягаше очите си, някаква странна сила я накара силно да го пожелае. Да го види! Тогава изведнъж го видя! Сякаш бял ден беше. Ощипа се, както пишеха в книгите, за да се увери, че не сънува. ,,Знаех си, че е клише,, усмихна се тя ,,разбира се, че не сънувам,, Дървото беше невероятно! Кората беше в бяло и лилаво. Лилавото образуваше някакви странни фигури върху бялата кора. А листата! Листата бяхаааа... многобройни, хиляди, милиони мънички... и приличаха на сърчица. Цветовете им бяха оранжеви, жълти и червени. Като огън бяха!  - Неземно е!-възкликна тя. Нещо прошумоля и се раздвижи. Тя се уплаши и се отдръпна. Пребледня... - Какво му е толкова неземното? Дърво като дърво-обади се някой. - Кой си ти? Уплаши ме!-ядоса се тя. - Ето на, пак сгафих. Ами куц съм затова. В това и в други неща... - В кои други?-беше любопитна. - В много. Прибрах се от плуване и реших да се поразходя преди времето да се развали в неделя. - Къде беше на плуване? Той не отговори. - Защо мислиш, че си куц? Пак не отговори. - Ако можех да пиша приказки щях да напиша тази. Но музата едва ли ще ме избере. - Мен ме избра-каза той. - Кога?-изстреля тя. - Току-що!-усмихна се той. - Коя муза? За какво? Как те избра? Защо?  Той не отговори. - Ясно. Не ме харесваш, затова не искаш да отговориш на въпросите ми. - Спокойно, Сълзичке, нашето не е лексикон. Имаме време. - Откъде знаеш името ми? Кой си ти? - Аз знам всичко за теб. Ти чувстваш вместо мен, но още не го знаеш. - Аз съм грозна. Цялата съм в козина и приличам на... - Ти си една чиста и прозрачна сълзичка... Виждам те! - И аз се опитвах да ти кажа, че не си куц, но... ти... - Не става така. Не бързай. Нали знаеш... трябва си подходяш момент, настроение, да го почувстваш, да ти дойде отвътре. Тогава става. Или не става. - Хм... както кажеш... Сълзица се нацупи и сърдито закрачи обратно. Към баща си. Когато наближи той не се обърна да я посрешне. Това й се видя странно и извика - Тате?! Върнах се! Но той отново не отговори. Тогава тя побягна и запъхтяна стигна до него. Беше седнал опрял гръб в едно дърво. Разтърси го с ръка и той се свлече на тревата. - Тате?! Татенце, татенце? Беше нейн ред да плаче цялата нощ. Там... в гората, прегърнала мъртвото тяло на баща си. На сутринта се прибра вкъщи. Обади се на роднини и им съобщи тъжната вест. Помоли да й помогнат за тялото. Излезе да намери агенция, с която да го погребе. - От какво да бъде ковчегът-попита служител на фирмата. - Бор-каза тя изведнъж-бял бор! ... и картините от онази вечер се заредиха в главата й. Как баща й си постели на земята до нея, за да се грижи, когато беше болна. Как й донесе някакво вълшебно лекарство, от което оздравя бързо. Само козината й остана...  Тогава се сепна и рязко погледна служителят от траурната агенция. - Няма, няма проблем, ще бъде от бял бор-отвърна той. - Виждате ли ме?-треперейки попита тя. - Да, госпожице, виждам ви! - Защо не се плашите?-трепереше още по-силно. - Да се плаша ли? От какво? - Имате ли огледало? - Едва ли тук ще се намери. Няма кой да го пробва-усмихна се и осъзнал ситуацията, усмивката му бързо се превърна в цинична крива. - И вкъщи нямаме огледала-прошепна тя. Той вече я мислеше за тотално полудяла. Тя го усети. ,,Мисли си, че е от скръбта,, Едва тогава се осмели да погледне към ръцете си. Дааа, знам, че никой няма да повярва. Но да... едва тогава се сети за себе си.  Бяха бели, почти прозрачно бели от истинска човешка кожа. И тя отново беше онази Сълзица, чиста и прозрачна като капчица.
,,Белият бор води до осъзнаване, че човек не бива да се чувства виновен, защото преди да се роди вече е опростен. Есенцията носи енергията на прошката. Човек признава и приема своите грешки, без да преувеличава тяхното значение. Проявява търпение, смирение и вътрешна скромност. Носи чувство за разкаяние, но не и за вина. В това състояние има дълбоко разбиране за човешката същност и особено за човешките чувства. Помага да се осъзнае колко е важно да подкрепяме себе си и истински да се зарадваме.,, из една листовка забравена на един път...  



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 1154853
Постинги: 643
Коментари: 2486
Гласове: 7825
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол