Направиха го от цимент, вода и пясък.
Уморени бяха и прибраха се да спят.
А слънцето втвърди го без остатък.
Готов си беше за новият си свят.
Издигнаха от него сграда пищна.
Висока, здрава и лъскава наглед.
И той ги мамеше със хлад тъй хищна,
студен и безсърдечен като лед.
Не даваше до него пиле да прехвръкне,
за хората той пазеше от своя студ.
И само вечер, когато най се мръкне
се чувстваше ненужен, остарял и чужд.
Години минаха. Внушителен остана.
Халбите хорски, направиха му рана.
И в една съвсем случайна сутрин
намериха го до парченце срутен.
Новината изпищя. Всички го проклеха.
Виновна се оказа меката вода.
Всеки миг, докато всички спяха,
с всяка капчица от своята душа
в бетона плачеше с любов тъй свята.
Капка по капка, години наред
и него, силният разпадна по земята,
приел любов...  завинаги и след.