Той беше слон. Тежък и огромен. На всички беше с нещичко виновен. По пътя свой все стъпваше накриво и трошеше всичко, което бе чупливо.
Омръзнало му беше от този свой обем. Да е малък искаше и пъргав и втален. Да стъпва грациозно по тревата, мечтаеше си слонът по пътя за гората.  
  И тогава зърна стъкларски магазин. Ефирен, чист такъв, прозрачно-син. И влезе в него решително и смело напук на тялото си голямо и дебело.

Тя бе стъкло. Прозрачно и чупливо. Оглеждаха се в нея, говореха й мило. Страхуваше се да не би да я погубят, щом слепци се блъснат в нея и я счупят.
В този миг се чу ужасен писък. Стъклата разпиляха се на пясък. Наведе слонът тъжно своята глава и разбра накрая-беше му съдба.
А аз се чудя в кого ли е вината, във слонът едър или във стъклата? Мечтаеше си той за нежност чиста, стъклата пък за плътност обемиста...

Опитвал съм се да си представя слон в стъкларски магазин, но не мога. Може би в Индия има такова явление :)
А иначе много хора се държат като "слон в стъкларски магазин"

радвам се, че си тук!