Пуснаха ни рано от офиса. Нали беше празник все пак...
Осми март!
Качих се в любимият си джип и потеглих към вкъщи.
Майка ми не обичаше този празник. Казваше, че на него празнуват слугините. Онези, които като състезателен кон галопират между работата, прането, готвенето, чистенето, гладенето, децата и... съпругът. Като състезателен кон, който когато остарее свършва в кланицата, а жените получават цветя един път в годината.
Реших, че аз няма да бъда като нея. Не казвах каквото мислех, а обратното, преструвах се на силна и желязна, толкова, че си повярвах, че съм такава.
Даже и този път не ревнах, когато мъжът ми, Александър ме попита какво точно искам да ми купи за осми март, за да го улесня.
Извърнах глава и казах, че съм модерна жена и не празнувам този празник.
Ами да, истинските жени не получават цветя само веднъж в годината, нали?
А и при цените им точно на празника по-добре да се купи кило свинско, прах за пране или нови якета за децата.
Отключвах входната врата, когато мъжът ми ме изненада и я отвори. Говореше по телефона... някаква бизнес оферта, подаде ми пет стръка карамфили и ме прегърна казвайки ,,Момент,, в телефона.
После ми съобщи, че ще имаме гости. Беше поканил своите работници от офиса.
Било отрезвяващо понякога да се смесим с обикновените хора.
Жените им празнували в женско парти в клуб.
Това не можеше да не ме развълнува подобаващо и аз ококорих очи. Бях бясна!
- Спокойно, мила, купил съм салати ,,Кенар,, и разни мезета.
Има ракия, вино, те са наши хора.
Въпреки, че беше чисто, хванах прахосмукачката и започнах.
Не можеше да има и прашинка! Какво ще кажат после за жената на шефа?
Чистенето непосредствено преди гостите, за да не е мръсно е задължително.
След тях също, защото вече наистина беше мръсно.
Дойдоха с час по-рано. Тъкмо сервирах масата...
Подариха антифриз, комплект отвертки и гаечни ключове, промоционален талон за ресторант ,,Сръбска скара,, и спирачна течност от квалитетна марка.
Единият лично ми връчи тиган, опакован в лъскава хартия и панделка. Вече затварях вратата, когато запъхтян пристигна и последният. Носеше цветя.
Едва се сдържах да не ревна...
Когато си отидоха, измих чиниите и си легнах трупясала.
Мъжът ми, който си играеше нещо на лаптопа се заля от смях и каза:
- Миличка, знаеш ли какво ми разказа един приятел сега?
Онази мъжкарана Силвия, нали я знаеш? Казала му, че днес ще празнува, представяш ли си? Описала предстоящото така... ,,шампанско, ягоди и няколко пъти ще бъда жена.,, Не мога да повярвам! Чудя се колко ли пъти има предвид?-продължи да се смее той.
- Шест-отговорих аз безизразно.
- Шест?! Няма ли да ѝ стане лошо?
Пуза. Паузата продължи. Вече не беше пауза.
И въпреки, че много добре чух, попитах:
- На кого да му стане лошо? На колко години е мъжът?
- Не знам, но аз питах за нея, знаеш я каква е...
- Знам. Аз пък питах за него...
Последва конфузна тишина. Той ме гледаше странно.
- Знаеш ли... разсъни ме, ще отида да довърша едни документи.
Заспивай, не ме чакай.
Отидох на терасата и си налях чаша вино, изпуших три цигари. Една след друга. Свежият бриз се стопли по поруменелите ми скули. Една... една, единствена сълза се търколи без разрешение и капна върху ръката ми.
Избърсах я скорострелно и се огледах за светещи прозорци.
Изпих още една чаша и си легнах.
Сънувах много странен сън.
Кевин Костнър ме спасяваше от някакъв фен като в ,,Бодигард,, после танцувахме като в ,,Мръсни танци,,
Децата ми бяха послушни, дори когато ги учех да четат на немски, на таблицата за умножение и им разказвах за войната в Украйна. След 15 часовият ми работен ден, където ме гледаха с възхищение, изглеждах все още свежа. За мен пишеха стихове, убиваха дракони, в мола имаше постоянно намаление, а красивите ми нови обувки бяха удобни. Маската, която обещаваше младост наистина действаше, а пътят до спалнята ми беше посипан с розови листенца. Той ми каза ,,Обичам те!,, и то няколко пъти. Любовната игра беше точно колкото трябваше, а аз получих оргазъм. След него изядох половин тава тирамису и знаех, че талията ми ще остане същата. А той отиде да изхвърли боклука, за да изпуши една цигара навън.
На сутринта се събудих с адско главоболие. Спомних си сънят и послушно се почувствах виновна. В главата ми скандираха думите, които ме връщаха в правия път.
Аз съм омъжена жена на 45 години. Имам две деца и стабилен семеен бизнес. Трябва да мисля за децата, семейството и бизнеса. А всичко останало са пълни глупости!
Станах, взех карамфилите от кофата за боклук и ги сложих във ваза. Приготвих любимата закуска на децата и мъжът ми. Имах време дори за бърз грим и прическа.
Пристигнах навреме на работа. Колежките разказваха как са прекарали и се смееха в шепите си.
Чувствах, че няма да издържа и всеки момен бентът на сълзите ми ще се отприщи. А отприщи ли се, става страшно. Тогава вратата на офиса се отвори и служители на куриерска фирма DHL започнаха да внасят кошници с рози, огромни букети във вази с рози. Не жълти, шарени или бели. А ЧЕРВЕНИ! ЧЕРВЕНИ РОЗИ! Слагаха ги където им видят очите, бяха адски много. Всички гледаха като хипнотизирани и се чудеха коя ли е щастливката.
Когато си заминаха куриерите, Танчето най-любопитната от всички ни плахо се надигна от мястото си и с бавни движения оглеждайки всички ни отиде до централният огромен букет. Извади картичката и я прочете.
После погледна към... мен. Обърнах се назад, но зад мен не стоеше никой. Станах и отидох при нея. Взех картичката и прочетох : Обичам те! Александър.
А после... не помня нищо...
