Лежеше в тъмницата вече три седмици.Даваха му храна и вода колкото да не умре. Очите му бяха привикнали с тъмното.Най-лошото беше тишината. Един пазач идваше понякога да го провери, но не беше от приказливите и той съвсем се беше оклюмал, загубил всякаква надежда, че ще излезе оттук жив и здрав. Добре, че беше саксофонът му.Вечер, когато всичко утихваше започваше да свири и единствено това все още му даваше сили. И сега взе саксофонът си, когато чу познатите стъпки. - Как си, момче?-попита пазачът. - Все така, човече... Какво правиш тук по никое време? - Не ми се спи. Пушиш ли?-подаде му цигара той. - Ще си взема за после, когато си тръгнеш. - Още не е излизала-отвърна пазачът-Много сгафи, момче, царят не може място да си намери.А царицата не спира да плаче-подаде му запалката си той. - Исках само да помогна. Пазачът въздъхна и си отиде. Принцът остави саксофонът настрани и заопипва цигарата. Не беше пушил толкова отдавна. Сложи я в уста и изведнъж замръзна от ужас. Нещо пропълзя през краката му. Скочи той и взирайки се в тъмното, изпусна цигарата. - Мамка му! Каква ли гнус беше това? - Сакън, молти се! Не съм никакво гнус! Принцът се подпря на стената от изненада... - Какво си ти по дяволите? - Аууу, ма много пусуваш ти! Къде са ти фръкнале първите шест години? - Не шест, седем се казва! - Е, кой ти брои толко? Дошъл съм за сигарата ти. - Така ли? Откъде-накъде? И ще ми кажеш ли кой си? - Ша казвам, ма първо сигарата. - Това... казано по този специфичен начин не звучи никак, ама никак убедително. - Ни та разбирам, принсе. Ако ми я дадеш, доволен  ша устаниш. Принцът се засмя от сърце за първи път откакто беше тук. - Взимай я, ако я намериш. Поне ще има с кой да си говоря. Нещото пропълзя около него и се кротна. - Глей сига... Ша ти казвам истината, само да ни панниш. Чул ма? А-антъй- каза нещото и замириса на цигарен дим. - Дай поне веднъж да си дръпна. - Посли. Чувай ма сига... Нали знаиш, че тука има магия и целото кралство риве и са тръшка, зарад онуй... принсесата? - Знам, нали затова съм тук. - Антъй. Аз минавих оттука и влезнах да питам за храна, че мойту Сидефка и дицата не бяха яли два дена. Случих кофти моментът и ма превърнаха в плъх. Да нсъ стрестваш, ни съм гнус. Ромче съм от близкото село. Идвам на себе си един път на три седмици и после пак ставам на плъх. - Кофти магия... Да не би днес да е денят, когато ще станеш човек? - Антъй, виж как ма разбираш. Лошу ий, че много тъмно тука, иначе щеше да скиваш къв съм убавец. Сичките женски от нашто село ма обичаха. Принцът се засмя. - Не се съмнявам. Плъхът се изкашля типично по човешки... - На ти сигарата, аз ни пуша. - Да не би вече да си човек?! И защо тогава толкова зор даде за нея? Ромчето се ухили. - Знам си аз що. Я, кажи кво стана с тебе? - Нищо. Чух за Цвета и вярвах, че ако чуе саксофонът ми ще излезе от стаята си. Някак си го почувствах, много исках да ѝ помогна. - Казваха ми, чи саи родила в оная тъмна стая. Не е излизала от там никога. Вече 30 години. - Но излезе. Излезе, когато чу да свиря. Била се е скрила зад тежката завеса пред голямата врата и ме е слушала. Стискала е толкова силно пердето, че в един момент корнизът падна и се чу невероятен шум. Настана ужасна суматоха. И тя избяга. А мен ме затвориха тук. В този момент се чу звън от мобилен телефон. Принцът подскочи от изненада. - Ни са плаши, принсе. Сидефка ий.  - Изкара ми акъла бе! И телефон ли имаш? - Дръж малко... сига трябва да приказвам... Сидефкеее, тука ли си ма? В тилифона лси? Казвай бърже мойту лси ощи? Ко? Ко ма, ни тъ чувам? Аааа, сига чувам. Дубре лса дицата? Храниш ли ги? Ахъ... дубре... Чувай сига да ти обаждам нещу... Тука има един принс. Хлътнал ий по онуй ма, принсесата... Ша го праим да го скарва оттука. Ако стани, да съ скъпиш три пати и да ма чакаш във вертикално, пардонт хоризонтално ситуация. Ша си идвам. Ко? Как ни мъ разбираш ма?! Кви нови думи?Аааа, тва е от принса ма! Той ми ги тури у мозъка и нъл знаиш аз коту дават прибирам. Сидефкеее, ша ма чакаш ли ма? Пауза. - Как тъй няма ма? Ощи л ни си ми простила? Ма нъл ти казах, като го селувах онуй другата си спомних за тебе ма! Ти си голямото ми любоф. И кат си спомних за голямото любоф и отфръкнах кат Спайдермен ма! Със шкурка си тръках езика и с белина си мих забите ма! Колко пъти да ти казвам, че ти си голямото ми любоф?! Ало, ало, Сидефке?! Сидефке, ма?! Ни ма идосвай, че на катрицата кат му настръхнат пирата много лошу става, чул ма? Пауза. - Затвори-каза тихо той. А принцът прихна в смях. Смя се, смя се толкова дълго, че едва поемайки въздух успя да каже... - Колко се радвам, че се появи?!Значи не съм само аз в кофти ситуация, а? - Ша трябва бръзо да злизам оттука. Мойту Сидефка беши ангел, ма сига влезна у жените и държи инкяр. Аз знам... знам, чи ма обича ощи, ама мий много сърдита ся. Кажи посли кво стана? - Пазачът ми разказва. Не спирала да плаче. Носели ѝ по три рула тоалетна хартия на ден. - Тъй ли? Да нсъ и хванала за щастиету, онуй редкото-ухили се ромчето. - Не. Свършили са всички ностни кърпички и ѝ носели тоалетна хартия. - А-ааа, значи ий от другуту щастие. - Кое? - Флюбила съй. - Ти пък откъде знаеш?-ободри се принцът. - Аз знам всичко. Блутута ми го казва. - Чух, че можеш да ми помогнеш. Можеш ли наистина? - Можем-каза за първи път ромът с много сериозен тон. Сига ша приказвам мноу, ти чувай страхотно кво ша казвам. Чул ма? А-антъй... Пауза. Шепот... - Не е толкова страшно, когато някой живее в тъмнина. Не е толкова страшно, дори когато това е продължило много дълго. Очите привикват с тъмнината. Сърцето дори започва да бие кротко. Само душата боли. Но тя не се вижда и всички мислят, че всичко е наред. А тя гори от болка. Не можеш да дишаш... Ти си направил нещо много ужасно. Влязал си в цяла вселена. Показал си светлина на сляп. Но и това не е толкова страшно. Страшно би било, ако дадеш на слепия светлина и го оставиш да продължи да живее в мрак. Това е по-страшно от най-страшното, защото той вече знае, че има светлина и мракът му ще  го убива с всеки негов дъх, много по-силно отпреди. А най-страшното е да обичаш сляп, който е прогледнал. Прогледнал със душата си. Тогава светлината боли непосилно. Агонията е страшна. Това е все едно да възкръснеш от мъртвите.Душата боли физически. Трябва много да обичаш Цвета. Да я обичаш до мозъка на костите си. Да си я жадувал цял живот, както тя е жадувала светлината, за да можеш да изтърпиш болките ѝ, трансформацията ѝ и да дочакаш най-хубавото накрая. А най-хубавото е нейната любов. Тя е чиста като перла и вълшебна като дете. А огънят ѝ гори, сякаш киселина. И колкото по-силен е той, толкова по-нежна е тя. И добра. Много добра. Пфуууу... Тиквата ми съй изпече, бе! Мноу нещу ти казаха май, а? - Кой?-замислено отвърна принцът - Аз отде да знам?! Някой ми приказва в главата. - Изнесе ми цяло философско есе и не ми каза какво да направя. - Да го караш той сам да иска, бе! Да злиза от стаята! - Кой? - Принсесата, кой, кой?! Принцът не отговори. - Глей ся... Отиваш при царя и му заставаш ей тъй на... малко непукист, чул ма? Ша го скиваш малко ей тъй ербап ша го скиваш и точно между очите ша го гледаш.  На чорчик. Страхът мириши, мноу мириши да знайш. Виж ся как... Ромът стана светна с телефона си и застана леко прегърбен, гледащ неадекватно с отворена уста. - А ся, стани ми го декламирай туй дет ти го показах. Принцът стана и направи каквото можа. - Ма що си отваряш тъй устата, бе? - Ти така ми показа. - Оффф, ма носът мий запушен, бе! Няма кой едни капки ,,Олинт,, да м донсе. - Добре. И после? - Ша му казваш, че ша праиш принсесата да злиза оттука, да т пуска при нея всеки ден по един час. А ти ша одиш през ден, през два... да я праиш да т чака, намигам ти... скиваш ли ма как ти намигам? А-антъй. - И какво да правя, когато съм при нея? - Ааааа, то туй е миракъл, Оли! Трябва да го чусфаш. Ако не го чуфсфаш, царят ша та напрай на пастет. А аз... ша згубя мойту Сидеф.

Много обичам приказки. Особено за принцове и принцеси. А твоята е хубава. Благодаря!

valben, че хареса приказката ми!
Прибързах като я пуснах, сега е редактирана малко тази първа част,
но когато я завърша ще я пусна цялата.
Това е второто смешно нещо, което се опитах да напиша, откакто пиша...
надявам се да съм успяла да те разсмея.

Накара ме да продължа моите приказки за принцове и принцеси. Дано и на теб ти харесат, ако разбира се, ги прочетеш.

Изпрати ми моля те линк към тях.

http://valben.blog.bg/izkustvo/2014/07/26/prikazka-za-princ-i-princesi.1284013

http://valben.blog.bg/izkustvo/2014/07/19/prikazka-za-princove-i-princesa.1282062

Засега ти изпращам две приказки. Ако ти харесат ще ти изпратя и други. А тази приказка, за която ме подтикна прочитането на твоята, ще се появи в събота.

Аз не чета почти нищо. И никого.
Когато ги прочета, ще ти кажа мнението си.