Постинг
10.02.2015 00:34 -
Импресия
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 1470 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 14.02.2015 20:59
Прочетен: 1470 Коментари: 4 Гласове:
8
Последна промяна: 14.02.2015 20:59
Беше един от онези есенни дни, в които ти ставаше тъжно заради самия сезон. Разхождах се в парка и се опитвах да мисля позитивно. Неделя... навсякъде играеха деца, а хората се наслаждаваха на гальовното слънце. Купих си бира и седнах на една пейка.След няколко минути една хвърчаща към мен топка я разля по пейката. Детето бързо я взе и се върна към игрите,
а притеснената му майка приближаваше към мен...
Изпитах досада и положих усилия да изтърпя извиненията, когато познах жената. Все още поруменяваше сладко, когато се притесняваше и не знаеше какво да прави с ръцете си.
- Яна? Колко се радвам да те видя!-станах и протегнах ръце към нея
- Габриела? Ти ли си? Колко... колко време мина? Аз... синът ми...
- Стига, сядай да те видя. Къде се загуби? Защо не се обаждаш?
Къде работиш сега?
Тя седна и вдигна рамене...
- В един магазин. Нищо ново. Все същото... А ти?
- На същото място съм. Е, май и аз няма с какво да се похваля...
Ами... какво стана с онзи мъж, не сме се чували толкова дълго?
- Нищо. Разделихме се.
От съседната пейка една жена говореше по телефона
- Звънях ти сто пъти! Десет съобщения! Къде беше?!
Ние се спогледахме и се усмихнахме.
- Съвещание?! Да, бе да! С онази кокошка ли пак?
Повдигнахме вежди.
- Добре! Кажи, че ме обичаш!
Пауза.
- Да, пак! Не, не като дойдеш! Веднага!
Стана ни досадно и продължихме да си говорим.
- И? Има ли някой до теб сега?
Тя се усмихна свенливо. Погледът ѝ се зарея някъде...
- Не. В магазинът дойде нов колега. Много е чаровен. Всички колежки са луди по него. Идеален е... само в края на работният ден започва леко да накуцва. А ти? Сама ли си? Много си отслабнала.
- Да, тичам в парка. Един път паднах и навехнах глезена си. Един мъж... ми помогна и ме откара до нас. Имаше такова чувство за хумор, че забравих всякаква болка.
- Да, това е най-важното в един мъж, освен красотата!-възкликна Яна.
- Глупости! Ако е тъп или нечистоплътен, или нещо друго, красотата му няма да компенсира нищо.
- Някъде бях чела, че е добре да се омъжиш за красив мъж, защото когато магията отмине, да ти е приятно поне да го гледаш.
- Ако магията не отгледа обич преди да си отиде, Яна, красотата ще остане като картина. А картините, знаеш... се гледат отдалеч.
- Ех, винаги говориш сложно, Габриела! Не мога да те разбирам понякога. Добре де, трябва и да е умен!-почувства се виновно тя.
- Ами, ако ти не си достатъчно умна, как ще разбереш колко умен е той?-усмихнах се аз-Кажи, какво още трябва да е идеалният мъж за теб?
- Симпатичен-погледна ме крадешком-с хубаво тяло, добър, грижовен,
да не пие...
Аз не издържах и се разсмях бурно.
- Какво казах пак?
- Няма идеални хора, Яна, но има такива, с които идеално си пасваме.
В този миг синът ѝ връхлетя при нас и я задърпa:
- Мамо, мамо, искам на онази катерушка! Ела да ме качиш, моля тееееее!
Ние погледнахме по посока на детската ръчичка и...
- Той е!- стана от пейката тя.
Изправих се и аз и бузите ми запламтяха. Той е. Накуцваше и приближаваше към нас. Не го бях виждала да куца в парка. Господи! Ами сега? Какво да кажа?! Синът на Яна се бе стрелнал нанякъде и двете с нея стърчахме смешно опитвайки се да не гледаме към него.
Той вървеше право към нас. Усмихваше се!
Усмихваше се толкова, толкова....
Изведнъж промени посоката и... Погледът ми продължи... и стигна пейката до нас.
Жената с телефона рисуваше нещо... Беше отметнала красивата си дълга коса настрани и се усмихваше. Поглеждаше по посока на него с крайчецът на окото си и продължаваше да рисува, преструвайки се, че не го е видяла.
Той приближи към нея и мина зад пейката. Наведе се и я целуна по тила.
Тя се засмя звънко, а смехът ѝ се разпиля навсякъде. Протегна ръце, листата от блока ѝ паднаха на земята... обви лицето му с ръцете си, наведе глава назад и прошепна
- Целуни ме...
Ние с Яна някак си успяхме да седнем на пейката и едва тогава осъзнахме, че сме харесвали един и същи мъж. Беше отвратително конфузно. Тишината биеше в сърцата ни. Никоя не можа да каже нещо, дори и лицемерно.
Тогава той седна до жената на пейката и тя стана. Приклекна пред него и започна да навива крачолът на панталона му. С Яна дори не се спогледахме. Отдолу се показа протеза. Жената я освободи и започна да масажира половината му крак.
Той не ѝ позволяваше, жестикулираше и не спираше нещо да говори, но аз не го чувах...
Яна тръгна към синът си. Вятърът я изпрати с купчина изсъхнали есенни листа... които сякаш
пометоха следите ѝ. Три балона пълни с хелий отлетяха към небето...
- Виктория!-извика жената.
- Да, мамо!-отвърна момиченце.
- Тръгваме си.
- Нееее, още малко! Няма!-погледна сърдито тя към майка си.
- Татииииииииииии!!!- втурна се тя към мъжът и го прегърна силно.
- Здравей, принцесо!
- Какво ми носиш?
- Ягоди-отвърна той.
- От слънчевата фея ли са?
- Да, миличко-сложи я на раменете си-Да тръгваме, става ли?
Тя кимна с глава, а очите ѝ искряха като звездички.
Беше от онези есенни дни, в които ти става тъжно заради самия сезон.
