Ситуацията беше сконфузена отвсякъде. Не за друго, ами просто защото и двамата усещахме всичко, знаехме всичко и думите бяха излишни.Той се беше успокоил. Оглеждаше се, сякаш да си тръгва...

- Бих те почерпила с нещо, но...

- Знам. Нямаш нищо в хладилника.

Изпитах някакво странно усещане. Беше за миг. Някак си знаех, че той всичко знае. И някак аз също знаех неговата тайна.

- Какво би искал да те почерпя?

- Супа.-отговори тихо той. Отдавна не съм ял хубава супа.

Като се замислих, май и аз не бях готвила супа от отдавна. То пък как да сготвя супа за един? Карах я само на пици и аламинути.

- Хубава идея, само че... нямам продукти. Тъкмо щях да излизам да...

- Как би я сготвила? Какво би сложила?-попита той.

- Хм... Ами пиле... и пилето се появи на кухненският ми плот. Усмихнах се. Картофи, моркови, целина, сметана, яйца... И всичко, което изброявах се появяваше на плота.

- Май не е трябвало да ти оставям разни неща пред вратата, а?-усмихнах се аз. Чувствах се, като в приказка. И странното беше, че въпреки, че не се изненадах се радвах като малко дете. Защото се случваше с мен.Приближих се до плота, отворих шкафа да потърся тенджера и котлонът се включи. Върху него се появи тенджера с вряща вода. Погледнах го и се усмихнах отново. Не помня да съм била толкова щастлива. Сърцето ми препускаше бясно.

- Забравих лук, лимон и магданоз-погледнах го предизвикателно аз.И те мигом се появиха до мен. Лукът даже беше обелен и нарязан.Погледнах го с ококорени очи.

- Не искам да плачеш, момичето ми-усмихна се доволно той.

Сложих пилето, нарязах зеленчуците... подпрях се на плота с лице към него и просто го гледах, а мислите ни препускаха един към друг.

- Да, права си. С виното обичам салата ,,Капрезе,, без босилек. Нали?До мен се озоваха страхотни слънчеви градински розови домати и прекрасна моцарела.

- Не знам какво да кажа.

- Тогава не казвай нищо, момичето ми.

Когато всичко беше готово и сервирах масата, той промуши салфетката си отпред и се усмихна.

- Приятен апетит! Да започваме, защото умирам от глад!

Пихме вино, ядохме супа. Той беше впечатлен от кулинарните ми умения.

- А сега е време да помогнем на храносмилането-каза той.

Повдигнах вежди. От уредбата ми прозвуча ,,Танцувай с мен, докато изтлее любовта".  Стана, подаде ми ръка и аз се сгуших на рамото му така,сякаш винаги съм го правила.

- Защо аз... прошепнах тихо.

- Помниш ли онзи който откри римските тиари.... и вика :"Дайте си ми десетте процента от стойността им". А учените хора му отвърнали: ,,Тия работи нямат стойност, как да изчислим колко да ви дадем?" За мен не струваш нищо.Ти си като тиарите-безценна.

И тогава някой заблъска по входната ми врата. Звъняха и блъскаха жестоко.Аз се потръпнах и се уплаших много. А той се усмихна. Беше напълно спокоен.

- Кой ли може да е?-прошепнах.

- Не знам. Отвори-каза той, но аз знаех, че знае.

Погледнах през шпионката. Ужас! Бяха се събрали всички от блока. Надушили бяха, че беше вкъщи.

- Отваряй, мръснооо, отваряй, че ей сега ще изкъртя вратата!-викаше синът на съседа от третия етаж. 

Беше лош, всички го познаваха.Стомахът ми се сви. Разтреперих се цялата. Те щяха да го убият.Обърнах се към него, а той продължаваше да се усмихва. Помаха с ръка, сякаш имаше вълшебна пръчица...

- Отвори, отвори им. Вярвай ми!

Отворих. Всички влетяха в апартамента ми.

- Къде си, ей?! Къде си, боклук? Ела ми сега!-викаше онзи.

Наобиколиха го всички. Започнаха да го удрят. А той дори не се пазеше.

- Спрете, бе! Спрете, моля ви!- сълзите ми се стичаха и всичко се размаза. Някой обърна масата, всичко се счупи, разля се, размаза се...

- Недей, ще го убиеш!-извика жена.

- Ще го излежа, мамка му! Мръсният дъртак!

Обзе ме неистов гняв, огромна болка, тъга и... Започнах да ги блъскам...

- Махайте се! Вън! Вън от дома ми! Оставете го, бе! Той... той е добър...Свлякох се до тях. Започнаха да ме удрят. Скубеха косите ми.Отвън се чу полицеска сирена. Всички мигом напуснаха жилището ми. Пълзешком стигнах до него... Взех главата му в ръце...Той беше в несвяст. 

- Моля те, моля те, не умирай! Ще направя всичко! Каквото кажеш! Само не умирай! Моля те...

- Ще се върна.-прошепна той-Вярваш ли ми?

- Не... изхлипах аз. Полицаите влетяха в апартамента ми.

- Какво става тук?-попита един от тях.Аз ги гледах и не можех да говоря. Обадиха се на Бърза помощ.Като по чудо дойде бързо. Взеха го. Взеха ми го, взеха ми го...

-Къде?-успях да прошепна.

- ,, Света Ана" -отвърнаха. Скочих и тръгнах след тях. Спрях първото такси и отидох там. На регистратурата ме спряха.

- Коя сте? Накъде? Обясних колкото можах.

- Каква сте му? Не можах да отговоря. В главата ми звучаха последните му думи... ,,Като тиарите, безценна..."

- Можете да изчакате тук.Седнах във фоайето и... Зачаках. В главата ми се блъскаха сцените от нашето време и след това... Молех се и се надявах да го спасят, но вътрешно знаех, че няма да могат. ,,Ще се върна"-беше ми казал. Това значеше само едно.

- Вие ли сте, Ани?-попита ме човек в бяла престилка. Сепнах се. Не бях чувала името си толкова отдавна.

- Да.-прошепнах

- Той почина. Съжалявам.-каза мъжът и понечи да си отиде.

- Каза ли нещо? Нещо... каза ли?

- Не зная, аз съм само санитар. Останах там не помня колко. Развиделяваше се. Слънцето блесна по-нагло от всеки друг ден. Станах бавно и се запътих към изхода.Светът беше пиян. Приближих блока си. По навик опрях рамо до стената. И тогава рукнаха...С пълна сила. Държани, сякаш в затвор. Пареха бузите ми...Заизкачвах стълбите, държейки се за парапета. Нямах сили. От третият етаж се отвори врата.

- Свърши се! Нали? Получи си заслуженото! Погледнах, но не виждах нищо. Вратата се хлопна. Не можех да продължа. Отдолу се чуха онези странни звуци, които чувах от апартамента му. Не помня как слязох до долу. Вратата му беше открехната. Влязох. Пристъпих едва в коридора и отидох в хола. По стените имаше снимки на млад мъж. Беше красив. Приличаше на него. На лавица до камината стояха всичките неща, които му бях оставяла. Баничките, ябълките, сандвичите... Бяха непокътнати и свежи. Разплаках се. Всичко ми се върна като на лента, а него вече го нямаше. Не можех повече! Болката беше нетърпима. Исках да избягам. Но къде... Той беше в сърцето ми. От плота върху камината падна лист. Усетих го! Но не можех да се усмихна. Пишеше имената на някакъв мъж. Взех листа и се прибрах вкъщи.Влязох и стоях безмълвна при гледката. Всичко беше подредено така, сякаш нищо от това, което се случи не беше истина. Едва стигнах до спалнята си. Сгуших се в одеалото и заспах. Не помня колко съм спала. Събудих се... Навън слънцето крещеше отново. Намерих листът, който съм била притиснала в себе си, измачкан между одеалото. Включих лаптопа си и потърсих имената в нета. Беше мъж, който живееше във Варна. Знаех, че трябва да го намеря и видя. Но бях толкова изтощена, толкова празна... Изтеглих пари от спестяванията си и се затворих вкъщи. Готвех само супи. Хвърлях ги, когато се разваляха и пак готвех. Режех лука и плачех... Гърдите ме боляха. Отвътре. Довечера имаше събрание на блока. Беше изключително важно да отида.Водехме дела от месеци със собственика на мястото, на което беше построен блока. Оказало се частна собственост. Човекът правеше всичко възможно да ни накара да напуснем жилищата си. Предлагаше ни компенсации, варианти, но никой не се съгласи. Всеки беше прекарал там половината си живот. Слязох пред блока. Всички се бяха събрали. Всички гледаха в земята. Никой не смееше да ме погледне. Недоумявах.

- Хайде, какво става? Нямам настроение за разправии.

- Собственикът на мястото оттегли делата си, Ани-промълви домоуправителят.

- Какво? Не може да бъде! Как, защо?!

- Някой е платил мястото и той се е съгласил-гледаше в земята.

Нещо много дълбоко и силно се надигна в мен... Лазеше, пълзеше по малко, заискачваше се нагоре... бавно, но стремително...Само кимах, кимах с глава и дишах учестено...Някой ме изпрати до нас. 

- Прости ми... прошепна жена.

Седнах в кухнята и се загледах в една точка. Стоях така с часове и само сълзите ми ме подсещаха, че съм жива. Трябваше да открия онзи мъж. Това не ми даваше мира. Чувствах как той сякаш ме викаше. Заминах след два дни. Имах приятелка, която работеше в НОИ, беше връзкарка отвсякъде. Свърза се с нужните хора и ми каза, че човекът лежи в болница и е в кома. По дяволите! Какво ставаше тук? Ами сега? Какво да правя? Намерих болницата и поисках да го видя. За мое най-голямо учудване ме посрешнаха така, сякаш ме очакваха и ме заведоха в стаята му. Той лежеше в легло с всевъзможни апаратури включени около него. Нямаше букети или знак, че някой го е посещавал.Оставиха ме сама. Приседнах на леглото му и не знаех какво да правя. Стоях така с часове. Излязох до тоалетната и срешнах сестрата на етажа.

- Не го ли посещава никой?-попитах аз

- Не. Той си няма никого. Само... един баща, който отдавна го е забравил.Не поиска да му съобщим.

Тогава разбрах всичко. Върнах се и му заразказвах за моят вълшебник. За снимките по стената, за листът с имената му, за това колко добър е... Ръката на мъжът трепна. Една сълза потече от окото му. Апаратурите зазвучаха страшно и сестрата влетя в стаята.

- Помръдна ли? О, Боже! Това е чудо!Тя извади тръбичката от устата му. Той дишаше сам.Трудно отвори очите си и ме прониза с най-яркото синьо на този свят.Гледаше в мен много дълго. Крайчецът на устните му потрепна...

- Мо... Момичето ми!