Появи се, сякаш от нищото. Никой не беше го виждал да се нанася. Заживя в апартамент номер 23 на втория етаж. Възрастен мъж на около 65 години.Не излизаше често. Рядко го виждах сутрин да се връща от магазина с едновремешна синя мрежичка с хляб и кисело мляко. Понякога, докато слизах по стълбите от апартамента му се чуваха странни звуци. Не мога да ги опиша. Всички недоумяваха, но никой не знаеше нищо за него. Което наистина си беше странно. Минаха няколко месеца и той започна да прави всевъзможни поразии. Изсипваше развалени манджи от балкона си. Поливаше с вода преминаващите хора отдолу. Чукаше по среднощ на вратите на хората. За едно известно време всички пропищяха от него. А когато звъняха на вратата му за да потърсят обяснение, той не излизаше и дни след това никой не го виждаше никъде. Хората временно мирясваха, а той започваше отначало.
И правеше все по-големи гадости. Като се замисля само на мен нищо не беше направил.
Сигурно усещаше, че и без това бях в лош период. Някаква изумителна депресия ме беше харесала и никак нямаше намерение да си тръгва. Постоянно плачех.
Нямах желание за нищо. Занемарих външния си вид. И вършех най-важното от всичко с непосилни мъки. Нищо не ме радваше и не намирах смисъл в живота си. Валеше от дни. Всички бяха намръщени, сърдити и злобни. Новините бълваха катастрофи, наводнения, жертви. Изобщо... всичко беше, като омагьосано от зла вещица. В нашият блок чистехме сами прилежащите ни части, като стълбища и прозорци на входа. На всеки етажен прозорец имаше много цветя. И аз да не остана назад сложих три саксии. Цветята ми, обаче умираха или от преполиване или от неполиване.
Подменях ги често. За имидж. Беше мой ред да чистя тази седмица. Свърших каквото имах да върша, но нещо не ме свърташе. Прозорецът от вторият етаж! Дразнеше ме от месец.Никога не беше чистен. На перваза имаше огромна саксия с дървото на живота и малка зелена лейчица. Почвата на горкото беше напукана, а лейката беше приютила няколко буболечки и две три мъртви мухи. Когато реших да го изчистя се почувствах много странно.
Сякаш някаква вълшебна енергия ме бе завладяла. Изчистих го, полях разстението и оставих лейката пълна с вода. Слава Богу никой не ме видя! Представяте ли си как щяха да ме одумват? Да чистя прозореца на този странник, дето тормозеше всички?! Качвах се нагоре към апартамента си поглеждайки за последно прозорецът. Светеше! Усмихнах се! Пипнах се по лицето от почуда. Не ми се беше случвало толкова отдавна. На другият ден бабите пред входа не спираха да се чудят кой е изчистил прозореца. Беше новина на месеца! Разпитваха всички, които излизаха от входа. Само мен не спряха. Водех се надута и високомерна. Олекна ми. Вечерта, когато се връщах от работа на стелката пред входната ми врата имаше изсипана манджа с доматен сос.
Гледах и не можех да повярвам. Явно човекът се беше сетил и за мен. Чистих един час. Тъкмо си приготвях вечеря, когато някой заблъска зверски на вратата ми. Изплаших се много. С тихи стъпки доближих вратата и погледнах през шпионката. Беше тъмно и нищо не видях. Върнах се и вечерях. Замислих се за този човек. Мислих много. Усмихнах се.  Сутринта му оставих сандвичи опаковани с фолио пред вратата. Звъннах и пробягах стълбите надолу. Нямах търпение да се прибера и да видя дали са там. Подозирах, че ще са смачкани върху стелката ми отново. Когато се прибирах вървях до стената на блока за всеки случай. Тихо се заизкачвах до дома си. На стелката му нямаше нищо. Обзе ме неописуема радост. Сега оставаше само моята стелка. Нямаше нищо и на нея. Прибрах се и си пуснах музика. Тананикайки си приготвих най-вкусната пица, която някога съм успявала. За първи път спах, като бебе. Когато понечих да заключа вратата си на тръгване за работа, стомахът ми се сви. Цялата беше омазана със синя блажна боя. Този път се ядосах истински! Какво си въобразяваше този ненормалник?! Нямах време да мисля,закъснявах. Реших като се върна да се разправям с него. Може пък на мен да отвори, помислих си аз. На работа ми беше криво. Все мислех за тази врата. Блажна боя си беше това, как ще я махна? Споделих с колегите случката и получих всевъзможни видове акъл, но всеки си се прибра вкъщи, а аз трябваше да се оправям сама. Какво му ставаше на този човек? Какво искаше? Защо правеше всичко това? Върнах се пеша, беше ми нервно и исках да подишам въздух. В кварталния плодзеленчук видях страхотни червени ябълки. Купих си и те вдигнаха малко настроението ми. Заприбирах се пак с рамо почти опряно по стената на блока, страхувайки се да не ме полее с нещо. Заизкачвах стълбите нагоре. Стигнах до неговият етаж. Ослушах се, не се чуваше нищо от апартамента. Оставих му две ябълки в плика, а другите изсипах в дамската си чанта. Стигнах до вратата си. Боята почти беше засъхнала. Прибрах се, преоблякох се, взех парцали и я поизбърсах колкото можеше. Изпържих си три яйца, хапнах набързо и си легнах.Бях много уморена. Заспах почти веднага. Събудих се от звън на телефона. Едва се надигнах от леглото. Беше три часът. Кой може да е по дяволите? Не спираше да звъни. Вдигнах. Тишина. На неколкократните ми ,,Ало?,, не отговори никой. Легнах си отново. Едва задрямах, когато телефонът звънна отново. Скочих по ядосана отвсякога. Изкрещях в слушалката. Тишина. Изключих телефона и се въртях в леглото до сутринта.
Станах по-рано... Отидох до баничарницата и си купих банички и боза. Закусих, оправих се и слизайки по стълбите му оставих една баничка, завита във фолио. Ябълките ги нямаше. Не се усмихнах.
Приемах всичко някак естествено. Така я карахме още дълго време. Той тормозеше всички и мен, а аз продължавах да му оставям разни неща пред вратата. На работата ми се заговори за съкращение. Всички тръпнеха. Всеки месец съкращаваха по един. Днес щеше да се разбере, кой е следващият. Молех се отчаяно да не съм аз, защото в тази си депресия нямах никакво желание да си търся нова работа. Е, обявиха моето име. Стомахът ми се сви. Тръгнах си по-нещастна отвсякога, вървях бавно към вкъщи. Останали ми бяха по-малко от половин заплата.
Чудех се как ще я карам. Прибрах се. Почти бях забравила за странникът от втория етаж. Завих се с едно одеало, пуснах си Флойд и се наревах до насита. Не излизах няколко дни. Ядях, каквото ми беше останало в хладилника. Нямах желание за нищо. Изкарах така още два дни. Храната свърши.
Трябваше нещо да направя. С мъка се облякох и реших да си купя вестник. Трябваше да прегледам обявите за работа. Тъкмо се обувах, когато на вратата се звънна. Отворих машинално, дори без да поглеждам през шпионката. - Жива ли си? Беше той. Запъхтян, побелял и гледаше уплашено. - Да, жива съм. Защо? Държеше мобилен в ръката си, подаваше ми го и не можеше да говори. - Казаха... Казаха... Катастрофа. Жена. Хиляда лева. Аз... Сълзите ми бликнаха така изведнъж... Бяха толкова горещи, сякаш излизаха от ядрото ми. Той протегна ръце към мен. - Може ли да те прегърна? - Телефонната мафия. Те са били. - Ти си жива. Жива си! Момичето ми... Придърпах го вкъщи и му помогнах да седне.
Подадох му чаша с вода. Останали ми бяха два валериана. Сложих му ги в ръката.  Той ме погледна в очите. Аз имах целият свят...  

Поздрави за хубавият разказ знаеш ли в момента и аз слушам това - https://www.youtube.com/watch?v=0a5Mp23Wu3s и чета твоето- "стопляне на сърце"... много ме зарадва ! :)

Е, до такива дълбини на човешката душа са стигали само Фройд и Михаил Зошченко. Луда работа! Божествена тайна! По какви закони се движат механизмите на човешката душа, кой определя адекватите за добро и зло...В този разказ наднича с разкривено, апоплектично лице, нашето тревожно и забързано време, диша учестено човешката нужда, в гърч преминават събития и случки - уж типични, обичайни, а разтърсващи за отделния нещастен индивид - минават хора - цял един блок съседи. И израства този блок от простанство на отчуждението, омразата и живеенето по навик - само заради "най-важните" неща, в човешко общежитие на обичта и сърдечната привързаност. Кой докосва човешкото сърце - нетърсеното добро ли? Или страхът от безвъзвратното, от загубата? Или общият подсъзнателен отпор срещу злото, измамата, лъжата? Отказвам повече да задълбавам - и не знам кой жив човек може да даде отговор на въпросите, поставени в края на тази творба.
Разказът обаче много ме впечатли. Дълбок. Истински. Поздравения, мила Ани! Прегръдка!

Нямам думи, само удивителни!!!!!!!!!!!!!

Аплодисменти!

миличка, изслушах го-невероятно е! Радвам се, че си тук!

изчервих се от твоите думи! Не знам как да ти благодаря, че винаги ме подкрепяш и разбираш! Признавам си-надявах се на мнението ти. БЛАГОДАРЯ!

много ти благодаря! :)