Постинг
25.09.2014 01:28 -
Септември, сякаш беше...
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 905 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.09.2014 21:25
Прочетен: 905 Коментари: 2 Гласове:
4
Последна промяна: 28.09.2014 21:25
Вървях по главната, когато
с поглед пуст, с приведена глава,
тъгувайки по отминалото лято,
почувствах допир по гърба...
Обърнах се. Септември в миг въздиша...
Погледна някак с поглед уморен.
за него поиска да напиша
нещо истинско, а не рефрен.
Не е ли ясно? С какво да те възпея?
Зад мен пъхтиш с бастун в ръка...
След толкоз стихове да те излея,
по дяволите, как ли бих могла?
Излъга слънцето зад хребет пожълтял
вместо в бонбонено кърви във чаша вино...
Сега целува, като спомен отлетял,
а някога играеше в казино...
И пожълтелите листа, без жал въздигаш-
отдавна сякаш, мъртви пеперуди.
Ти в рамка множество лета събираш,
сърцата им превърнал в изумруди...
Морето даже, виждаш, като кална локва
и лодките във него са от вестник стар.
То помни флаг от пъстра лятна рокля,
и сребристи риби в ръцете на рибар.
Защо? Защо шептиш зад мен в душа човешка?
В последните си дни от съвест ожаднял...
Виж... утре там под голата черешка,
две кокичета ще те завият в шал.
А пролетта отново в закон ще ги удави-
от любов несбъдната по лято от мечти...
И пак ще дойдеш и в дълги си ръкави
ще скриеш думите ми днешни ти.
А времето добрият стар приятел,
ще скърпи пак сърцата ни в бетон
и в претоплен вчерашен спектакъл,
ще ни стопли в утрешен балтон...
Ще пее Миро, че август бил септември,
куп надежди в миг ще отлетят...
А мечтите на двама полудели,
на кръговрата с обич ще простят...
с поглед пуст, с приведена глава,
тъгувайки по отминалото лято,
почувствах допир по гърба...
Обърнах се. Септември в миг въздиша...
Погледна някак с поглед уморен.
за него поиска да напиша
нещо истинско, а не рефрен.
Не е ли ясно? С какво да те възпея?
Зад мен пъхтиш с бастун в ръка...
След толкоз стихове да те излея,
по дяволите, как ли бих могла?
Излъга слънцето зад хребет пожълтял
вместо в бонбонено кърви във чаша вино...
Сега целува, като спомен отлетял,
а някога играеше в казино...
И пожълтелите листа, без жал въздигаш-
отдавна сякаш, мъртви пеперуди.
Ти в рамка множество лета събираш,
сърцата им превърнал в изумруди...
Морето даже, виждаш, като кална локва
и лодките във него са от вестник стар.
То помни флаг от пъстра лятна рокля,
и сребристи риби в ръцете на рибар.
Защо? Защо шептиш зад мен в душа човешка?
В последните си дни от съвест ожаднял...
Виж... утре там под голата черешка,
две кокичета ще те завият в шал.
А пролетта отново в закон ще ги удави-
от любов несбъдната по лято от мечти...
И пак ще дойдеш и в дълги си ръкави
ще скриеш думите ми днешни ти.
А времето добрият стар приятел,
ще скърпи пак сърцата ни в бетон
и в претоплен вчерашен спектакъл,
ще ни стопли в утрешен балтон...
Ще пее Миро, че август бил септември,
куп надежди в миг ще отлетят...
А мечтите на двама полудели,
на кръговрата с обич ще простят...
