Не боли, когато слънцето кърви по залез
и нощта по навик, пак кръвта му скрива.
Боли, когато всяко утро ражда милост,
а самотата-не, взаимната, онази го убива.

И сякаш всеки ден скрибуца инвалидно,
от теб познато закусва все назаем,
Душата в болката, калявала се силно...
,,Силни сме, със смъртта на шах играем...,,

а тя душата ни-Лолита, инфантилна,
на инат облича се в мечти анорексични...
за вечеря готви си надежда полусилна
и бори се с клишета, уж фабрични...

И толкоз жалка е и смешна в тази роля,
горчи копнежът й под сграда разрушена...
Не е тъжна непресъхващата нейна воля,
а душа, че имаше за още огън в нея...