Презирам тишината си, обесена на полилея.
Присмивам се и на вината си, нехаеш ти за нея.
И всяка нощ, намразвам, овехтяла в своя студ,
в която ти ми светиш... Нешлифован изумруд.

Не самотата ми е страшна-пожълтял тапет.
Дори не стряска и вината ми-цигарен силует.
А това, че ме остави раздран от неизбежност,
в чужди ласки поробени от нетърпима нежност,
да търся теб, небе безкрайно в кални локви,
притихнало пред буря, преди да ме намокри.

Не е страшен копнежът ми, трън впил се в сетивата.
И не, че липсваш ми, без да знаеш как и ти самата.
А, че остави ме да превръщам мечтите си
в лъч от илюзии за настръхнали гларуси.

Не искам да се стапям във восъчни принцеси.
Самоти да осмислям от вече гледани пиеси.
Да се върнеш искам! Мечтая те до мен, наблизо...
В думите ти да боля, облечена във моя риза.