Постинг
10.08.2014 04:25 -
... една надежда без образ и без име
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.08.2014 20:38
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 10.08.2014 20:38
Стъклено слънце отново погали изящно мраморният ден.
Птички стремглави отново запяха и раждаха за мене плен.
И небето отново отстъпи, и всяка жива глъч побра.
Господ закусваше със влъхви и май наистина не ме видя...
Напука се ден. Срути се кула. Пясъкът баналност открои... Задуха ярост, като чума, всеки покрив без милост оглуши. И небето даже се предаде, всички птици в спомен взе, звездите-сребърни атлази, хербарий бяха в тъжно експозе.
На перваза от прозореза ми огладнял, птиче в миг възкръсна, настръхнало, магнит против без жал, в сърцето ми се вмъкна. Прозореца затворих. Със завесите се скрих и уж забравих... Не бях готов за сцени тежки... раните си в сол задавих...
...ала внезапна дива тишина, с кръв напълни всичките ми вени, отвънка мъничка душа, нуждаеше се, някак си от мене... През завесите погледнах крадешком, като престъпник, бях невинен... и приех със страх във своя дом, една надежда без образ и без име...
Напука се ден. Срути се кула. Пясъкът баналност открои... Задуха ярост, като чума, всеки покрив без милост оглуши. И небето даже се предаде, всички птици в спомен взе, звездите-сребърни атлази, хербарий бяха в тъжно експозе.
На перваза от прозореза ми огладнял, птиче в миг възкръсна, настръхнало, магнит против без жал, в сърцето ми се вмъкна. Прозореца затворих. Със завесите се скрих и уж забравих... Не бях готов за сцени тежки... раните си в сол задавих...
...ала внезапна дива тишина, с кръв напълни всичките ми вени, отвънка мъничка душа, нуждаеше се, някак си от мене... През завесите погледнах крадешком, като престъпник, бях невинен... и приех със страх във своя дом, една надежда без образ и без име...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
