Връхлита те, сякаш вятър. Ураган!  Крещи бездумно само с птичи крясък.  Притихва кротка, като буря във капан  и остатъчно полира те до блясък...  Рисува в теб, а ти палитра побеляла,  взривила как... нереални цветове?  Във вечерна мока отпускаш до премала,  във вехто кърваво пришиваш си сърце.  После тръгва си. О, винаги си тръгва.  В цвят неусетен...  Избеляло кадифе...  Стоиш след нея... безумен и тепърва...  дъх преглъщаш с цвят на алангле...  В пингвинено студено в теб матира  и всеки спомен се сгушва в сив балтон.  Червеното е просто цвят. Не екзалтира.  И днес пискюл е само в цигански файтон. 

Жената е сила, стихия в живота на един мъж. Тя може да го издигне, да го пречисти и облагороди, да превърне разбойника в милосърден самарянин и крадеца в благодетел, но може и да го завлече и в най-дълбоката бездна, да погуби душата му. Страшна, безмерна е силата на женската омая!
Хубави метафори! Поздрави!

Много си права... въпреки, че...
,,Онази, там...,, може да бъде болест, радост, в твоя случай жена...
а и просто... любов, въобще... всички чувства в живота ни... нали?

а това, май, казва всичко...

Много силно!
Поздрави!

Благодаря ти!