Любовта ни беше хризантема,
обречена във себе си поема...
ала вечер щом луна изгрее
за нея славеят отново пее...
И тъй както вечна е вълната
и смърт за нея няма в този свят,
тръгва и се връща пак позната
към своя верен и едничък бряг...
И както слънцето изгрява,
след земята ни повита в мрак-
любовта завинаги остава,
сякаш  дерайлирал влак...
Любовта е код, картина на Пикасо,
абстрактно в нас понякога боли,
но носи винаги под черно расо
хризантеми бели с восъчни души...
Не си... повярвайте, не си отива
щом ранила ни е някога до смърт.
Умира тя, понякога красива...
но в нас стволи до сетен път.