Не мога да говоря.
Думите ми онемяха...
Със сълзите си се боря,
а те се крият в тъжна броня...
Потъвам в черната река...
Душата ми е птица без глава,
прекъсната е тя, преди смъртта...
Оставете ме! Аз искам да потъна!
Аз искам там от вас да се спася...
че всички ви не смогнах да прегърна
и в по-добър света ви да превърна...
Играех поредната си роля
и криех се под триста маски...
а душата ми крещеше от неволя
в престорените ви фалшиви ласки...
Оставете ме! Сега е късно...
Просто... пожелайте ми ,,На добър път,,
Приседнете с мене за последно,
така се правело, аз чух веднъж...
Ще се престорим, че много ни е тъжно,
ще се прегърнем, даже ще заплачем...
По челата ваши ще чета привидно
послепис и тъй нататък...
Ще изгния във пръстта
и червеите ще ми се присмиват...
че живота си ви подарих
ей тъй за онзи, дето скита...
Не можех да говоря, а?
Болката изгони ги...
но ще влязат ли в сърцата ви?
Или пак ще оценявате...
ритъми и метрики...
Рими-брилянтни от синтетика...
И пак ще кажете, че съм емоция...
Везувий! Колко тривиално е! Сензация!
Хайде! Достатъчно! И вече време е!
Вдигнете чашите! Прелейте ме!
Цигара запалете...
Цветя не ща, че алергична съм..
към романтизма, знаете...
Пуснете, Абдулаев, моля ви...
и просто бягайте...
Вий...  Бягайте!