И златна щеше да е моята есен, 
Не в писъци повехнали листа. 
Последната на славея изпята песен,

щях във себе си от обич да спася.
Листата – като смърт се ронят,
след себе си оставят голи клони.
Те щяха да са някаква си шума – 
на лятото със скрита сетна дума. 
И щяха да са огнени листа,
В прегръдката ти топла, ако бях.
Сега са жалки, кървави петна – 
и рана съм от расо на монах.
А в тишината – вещица коварна, 
пак името ти в полусън бълнувам. 
Днес вятърът в алюзия измамна 
залъгва ме, че стъпките ти чувам. 
И щеше да е златна моята есен... 
Със дъх на круши, вино, карамфил... 
Но славеят издъхна. Няма песен... 
сега е кръв от дните на април...