Тъгува ми се, вътре в мен... Безмълвно. Дълго. И полека. Тишина от всеки идващ ден в сърцето намира си пътека.
Тъгува ми се. И ми се мълчи. Всички думи днес са уморени. Една свирепост с оцъклени очи събужда безкофеинови рефрени.
Тъгува ми се, празнотата чака предвзривна онемялост в мрака  И топло е. И хубаво до алчност, събирам се почти до цялост...
Тишина в предсмъртна гама сетивата ми превързва сякаш... Тя, нежна е. И уж е, като мама... От нея не можеш да избягаш...
Сгушва всяка рана и тъга и обича без да се надяваш... Подрежда пъзела ти и кръга и ти отново се изправяш...

Всички думи днес са уморени

Нямам думи!!!

Изправянето е трудно, особено когато сетивата ти са затворени за подадените ръце около теб. Отваряш сърцето си за тях и смело се изправяш. Можеш го... сигурна съм.
Силен стих. Браво.

приятели, стоплихте ме с вашето присъствие.

време е. Усмивки и горе главата!