Последните, последните на клона, очакват гордо своята присъда.  А животът смее се от трона на, Господ Бог, откраднал телефона... Мъглата на талази ви приспива, на света поела цялата вина, че душите ви, видиш ли укрива във себе си от късче светлина. А просякът на гузната ви съвест за милост пак протегнал е ръка. Но среща равнодушие във унес... Ха!Виновна е проклетата мъгла! Като последни есенни листа живеем в своите панелки, дето цял един проклет живот, събирахме ги... с наколенки... И чак, когато те,  наколенките се скъсат... и сълзите ни замръзнали измъкнат, разбираме, че Коледа е само ден, а ти, отдавна, отдавна си роден... И замахваме отново със ръка да прогоним, сякаш този нагъл просяк Защо по-дяволите, разплаква ни така, когато иска ни се да разплачем камък...

Mалко подрани с това стихо.
И аз съм се чудил защо този просяк на гузната съвест само по Коледа идва, но явно така е устроен човек.

Коледата тук е по-скоро метафора на всичко светло, хубаво, щастието, радостта...

а ако има определено е съдист към цялото човечество! И много правилноне се нуждаем някой да ни разплаква.......Поздравление за мислите ти!

aip55! Благодаря...