из поредицата,, Фантасмагории в ритъма на сърцето,,




Тя се роди в един студен мартенски следобед... Баща й, тъпчещ на едно място на входа на АГ болница Варна, бе обезумял от притеснение. Когато му съобщиха новината, първото което попита бе ,, Има ли си всичко?,, И три години след това ги напусна забравил за тях... И за нея... Францис.
- Францис?-провикна се майка й-Хайде, тръгваме, готова ли си?
Тя бе необикновено хлапе. Майка й се редеше на километрични опашки за ягоди и банани. По онова време, уви беше така-с купони раздаваха дефицитните стоки. А тя, лапаше и плюеше. Не харесваше нищо. Дай й само флумастери. С най-много цветове. Рисуваше. Принцеси.
Когато майка й се омъжи за втори път, тя се заключи в банята и рева 3 часа. Обещаха й детска стая и тя им позволи частично спокойствие. Направиха й, когато беше едва на осем. Но се почувства купена и това никак не й хареса.
- Да, мамо, идвам!
Отиваха в Мола. На покупки и Макдоналдс. Тя хвърчеше във въздуха. Сляха се с тълпата още на входа при въртящата се врата: 
- Първо ще пазаруваме, нали знаеш?-каза за стотен път майка й.
- Да, да, мамооо, знаммм!-начумерено отвърна тя.
Слязоха по ескалатора в ,,Пикадили,, 
- Пишка ми се!-изтърси ненадейно Францис
- Еее, точно сега ли? Като те питах вкъщи, каза, че не искаш!-мърмореше майка й.
- Ще отида сама, вие пазарувайте, ще ви намеря.
- Сигурна ли си?
Тя поклати глава и изхвърча към тоалетните до химическото чистене. Когато приключи, отиде до мивките и натисна контейнерчето с течен сапун. Изведнъж всичко се преобърна. Завъртя се за миг и тя се озова в някакво тъмно хале.
,,Господи, какво става тук? Къде съм?,, Любопитството й обаче превзе страха и тя се заоглежда с огромните си пъстри очи. Почти не виждаше в тъмното. Беше огромен склад. Постепенно очите й привикнаха с тъмнината и сърчицето й балансира ритъма си. Тогава тя започна да различава фигурите. Стотици, хиляди фигури на счупени играчки, и не само. Видя фигура на жена, която много приличаше на майка й, но беше много по стара. Пред очите й, за миг, се завъртяха сцени: 
Видя майка си, паднала на земята, изглеждаща като старица, с бастун, счупен на две, не можеща да се изправи. 
,, Франи, Францииис? Къде, си момиченцето ми?”
Видя се. Позна се. Въпреки, че беше на средна възраст. Ужаси се от усмивката си. Разтърси глава и изхвърли видението. Беше твърде малка, за да го разбере.
Продължи по тесния тъмен коридор, а фигурите наблъскани в страни от него, гледаха с уплашени очи, или с дупки, в които трябваше да има очи. Протягаха ръце нагоре... Искаха да излязат от този склад и гледаха все нагоре... 

Личеше им, че го правеха от дълго време.
На вратовете им висяха табелки с надписи : ,,Омраза,, ,,Несподелена любов,, ,,Тъга,, ,,Ревност,, ,,Болка,, Тя не се страхуваше, беше необикновено хлапе. Можеше да промени този свят. При първата възможност, но в този момент някой друг бе дръпнал Господ за шлифера и той просто я пропусна в навалицата.
След завоя вляво видя баща си. Родният. Бил е голям красавец, по думите на майка . Манекен към някаква модна къща за мъжки костюми. Да, де и следователно не е уцелвал много правия път. Беше побелял, напълнял, леко плешив, с някакви домашни чехли. Тя беше тотално разочарована.
- Как ще се познаем?-попита я той, с телефон в ръка пред ИСУЛ София. Беше там за съмнение за сънна апнея. Въпросът му толкова много я шокира, че беше сигурна: ще го запомни завинаги. Е, нормално, не бяха се виждали поне двадесет години.
 ,, Представяш ли си-чу го тя-да съм с някое гадже и вечерта да трябва да заспя
с всички тези машинарии около себе си? А ти как си?- после попита той-и тя се видя седнала на пейка до него, разказваше му за някакъв рак и операции, а той й каза, че била гледала много филми. Нищо страшно нямало.,, Това просто я довърши и тя отново разтърси малката си главичка с две опашки. Продължи напред. Видя баба си и дядо си. Чичо си, братовчед си-самоубил се, обесвайки се в дома им, докато баща му гледал телевизия в кухнята. Братовчедка си, сестра му, в това време намираща се в чужбина, която научавайки за трагедията, взела колана си и опитала да направи същото в стаята си, с подути от рев очи. Слава Богу, неуспешно!
- Хей, малката?-чу тогава някакъв дрезгав глас.Обърна се, ослуша се. Нищо! Реши, че й се е причуло и продължи. Фигурите, сякаш я викаха. Безмълвно. Тя усещаше всичко с душата си, а не можеше да говори. Думите са толкова нищожни понякога, когато сърцето ти прелива. Прелива, като забравен вулкан. 
,,Везувий!,,- беше я нарекал някой, но вече не си го спомняше, защото беше свикнала с липсата му.
Тя не разбираше всичко. Беше толкова мъничка. В сравнение със сегашните осем годишни, тогава все едно е била на пет.
- Хей? Малката?-отново чу гласът.
Този път се ядоса. Беше твърде емоционална. Чувствата преливаха у нея. Размазваха се като бои върху коприна-без контур. Разтичаха се, смесваха се и образуваха нови...
- Кой си ти? Къде си?-извика тя
- Тук! Вдясно. Намери ме!-каза дрезгавият глас и се закашля
Тя сви в дясно и веднага го видя. Клоун. Седнал на земята. Безкрак. Ръката му се повдигна леко.
- Ехооо, тук съм!-помогна й той.
- Виждам те! Кой си ти?-попита тя.
Беше още с черното си бомбе, с черното си сако, но ризата му беше бяла. Имаше и папийонка, черна, а носът му бе червен като на всички клоуни. Имаше и шал. Червен, преметнат около врата му.
- Как си, малката?
- Не съм малка! Имам си гадже!
- Така ли? А той знае ли?
- Не. Важното е, че аз знам!
- И как разбра... че ти е гадже?
- Амиии... гледа ме, когато си мисли, че не го виждам. И ме скубе за опашките понякога...
- Ахааа, сега вече разбрах.
- Как се казваш? - попита тя.
- Францис!
- Хе! И аз се казвам така!
- Сериозно ли? Какво съвпадение?!
- Какво правиш тук? Защо нямаш крака?-попита тя
- Амиии... те... предадоха се. Оставиха ме. Седя си тук и чакам реда си.
- Ред за какво?
- За претопяване-не я излъга той. 
- Ще ме претопят и ще направят от мен друго нещо.
- Какво?-любопитството й бе присъщо.
- Амии, не знам. Някоя друга фигура.
- Значи, тогава ти ще умреш безвъзвратно и няма да бъдеш ти?!
- Да, така изглежда.
- И как ще живееш тогава?!
- Както живеят всички... Като другите, мислещи се за себе си.
Или като себе си, мислещи се за други...
- Хм, това е много странно и жестоко. Искаш ли да те взема?
- Къде?
- У нас! Ще се грижа за теб и ти ще си бъдеш ти.
Очите на клоуна заблестяха. Едва удържаше сълзите си.
- Франиииии?!-чу майка си тя-Готова ли си вечеее?!
- Сис?
Тя се обърна стресната. Никой не бе я наричал така.
- Грижи се за себе си!-каза клоунът
- Но аз съм още малка. Майка ми се грижи за мен.
Той поклати глава.
- Бъди себе си, Сис, не прави нищо, което не искаш, заради някой друг...
- Франиии?!-майка й вече викаше по-силно
Сапунът блъвна двойно количество от себе си и тя размаза течността по дланите си.
...защото ще останеш без душа-довърши клоунът, казвайки го вече на себе си.
- Да, мамо, само секундичка...
Францис излезе от тоалетната и много сериозно  погледна майка си.
- Какво? Какво има? - попита майка й
- Има нещо, което трябва да се върна да взема-каза тя
- Какво нещо? Къде?
Франи я погледна и въздъхна.
- Ще дойда с теб!-каза майка й с глас, който не търпеше възражения.
И те тръгнаха. Върнаха се обратно в тоалетната. Францис натисна копчето в контейнера
за течен сапун и двете с майка й в миг се озоваха в тъмното хале.
- Какво, какво става тук? Къде сме?-уплашено извика майка й.
- Спокойно, мамо! Всичко е наред, просто ме следвай. И тя отиде до мястото, където
се бе срещнала с клоуна. Но там нямаше никой.
- Какво става, Фран? - попита майка й
- Нищо, мамо, мълчи. 
Неусетно очите на Францис преляха. На “неговото” място бе захвърлен червен шал, а върху шала - оставена бележка:
,,Ще бъда винаги с теб, но тъй като ще ми липсваш, оставих ти нещо свое. Хей, малката? Нима ти влезе
шампоан в очите?!,,
Сълзите й бликнаха неудържимо. Майка й замръзна. Момиченцето взе шала с треперещи ръце:
- Ооо, Францис... миличък, миличък, мой!-плачеше тя 
- Защо, защо си отиде? Върни се! Умолявам те!!! 
-Францис, за Бога?!-извика майка й.
Но тя така я погледна, че майка й наведе очи в земята...
Когато вторият й баща влезе в тоалетната да ги търси, нещо в миг ги повлече нанякъде,
нещо, като вакуум... По пътя Францис успя да прочете надписа на входната врата,
от която изхвърчаха и тупнаха с майка си в тоалетната. ,, Склад на душата,,
  
 След достатъчно много, много години:

- Много е добра, казвам ти, всичко познава!-каза приятелката й и я задърпа за ръката.
- Не, не искам! Не вярвам в тия работи, моля те!-противеше се Францис.
- Ееее, ама какво ти пречи да опиташ?! Само двайсет лева, какво толкова?!
- Не, не искам!-тръсна глава отново
- Оф, добре! Хайде, чакай ме тук!
Францис бръкна в чантата си, извади кутия с цигари, измъкна една и я запали.

Тя знаеше.  Тя знаеше всичко. 

След десет минути приятелката й излезе бяла, като платно.
- Какво?-попита спокойно Франи
- Тя... тя... каза ужасни неща... За теб!
- Така ли?-саркастично повдигна вежди тя
- Каза... че ще бъдеш кукла, черна кукла с червен шал...
- Хммм... Очите й заблестяха, върна се за миг в онова огромно тъмно хале. Погали червения шал около врата си, сякаш викаше клоуна, но… Нищо не стана! 

Не си го спомняше. Не можеше да си го спомни! 
Беше толкова отдавна.
- А на тебе какво ти каза?-попита с мъка Францис.
- Че... ще се скараме за 70 лева.
- Ха! Това е абсурдно! Тая е шарлатанка, поредната мошеничка!
- И аз смятам така, Фран-погледна я гузно приятелката й.
- Разбира се! Казах ти, да не вярваш в тия неща.
Сутринта се събуди с ужасно главоболие. Не пи дори кафе и тръгна за работа,
приготвена на две, на три. Вървейки по обичайния маршрут, тя отново мина покрай
клуб ,,Планета,, и отново го видя. Млад, дързък, с леко дръпнати очи, точно каквито 
обожаваше. Нали Киану Рийвс й беше любимец! Усмихваше се от плаката. Клоун. С черно бомбе и червен шал. Утре... утре щеше да има представление! 

Този път щяха да отидат заедно с приятелката й.
Толкова й говореше за него. Време беше да го види.
Заглавието обещаваше смях: ,,Върни ми кюфтетата,, 
Какво ли щеше да е? Беше неотлъчно на всичките му изяви. Момчето си го биваше! Притежаваше невероятен талант. Играеше себе си и тя го усещаше с всяка своя фибра. Усещаше, че не беше сценарий. Беше... беше, толкова хубав! 

Толкова й се искаше да я забележи някакси...
Седеше винаги на първия ред и се надяваше, като дете, видяло пантофите
на баща си под костюма на дядо Коледа. Вярваше, че дядо Коледа все пак съществува! Господи! Колко силно вярваше само?!
А в следващия миг изваждаше камшика и се започваше...
,,Ха! Коя беше тя?! Жена на, почти, средна възраст. Очите й отново преляха. Милиони почитателки най-вероятно го преследваха денонощно. Да! А и той?! Раздаваше визитки със скайпа си на всичко, живо що е в пола. А и годините... повече от десет години разлика! Абсурдно!!!
Така ли е, Господи?! Така ли е, винаги, когато хората обичат? И се търкулна солта на въпросите й. Плъзна се по скулите й сякаш свят не виждала. Пусти му сълзи - предателки. Не успяваше да ги спре. Плачеше: сутрин, когато се събудеше, и вечер, когато си лягаше. Заспиваше, едва, когато беше напълно изтощена. Твърде близък чувстваше този артист, а въобще не го познаваше. Той беше… толкова млад! Браво, Господи! Благодаря ти! Не ми ли стигаше всичко, та... сега и това?! Точно него ли трябваше... за да ми напомниш отново, че остарявам и... че това не е шега?!,,
С Лейла-приятелката й-се срещнаха пред мола, щяха да пият капучино и да се набърборят преди представлението. Беше изминал час и трябваше вече да стават...
- Ще отида до тоалетната-каза й Лейла-Няма да се бавя.
- Ще дойда с теб!-отвърна Францис и двете се запътиха натам.
Фран изгаряше от нетърпение. Не го беше виждала дълго. Потропваше с крака, докато чакаше
приятелката си във предверието.
- Ето ме! Да се освежим?
Лейла завъртя кранчето на мивката... Францис натисна копчето на контейнера за течен сапун и...
Завесата се вдигна. Тя и приятелката й притаиха дъх. Той пристъпи на сцената. 
В черния си костюм. Брадясал, рошав, с цигара в ръка. Незапалена. 
- Добър вечер, майната ви!-поздрави той
-Казвайте ми,Францис! Днес ще ви разкажа за една мастия....
Но преди това, преди това, драги ми дами и господа... Искам да ви запозная с някого...
Залата изведнъж обезшумя...
- Знам, че вие всички много ме обичате... Хе-хе! Но... има един човек, който не е пропускал мое представление досега. Не я поглеждаше. Очите му... едва се сдържаха да гледат напред в тълпата. Едва се сдържаше да не се разсмее, като я виждаше на първия ред, с ъгълчето на окото си...
Как се скова и ококори... Беше толкова развълнувана и уплашена...
- Държа много-продължи той-на всички мои фенове, на всички вас... 
Поклони се и пристъпи към първия ред близо до нея, а тя затрепери.
-Но на нея-продължи той гледайки в далечината-дължа безсънните си нощи и утрини, защото не ме оставя да спя, като непрекъснато мисли за мен или ме сънува... според една легенда, която гласи това.
И изговаряйки всяка дума, той се приближаваше с всяка крачка, все по-близо до нея, без да я поглежда. Изведнъж я дръпна за ръката и я повлече към сцената... 

Неее, изобщо не се питайте, как се почувства тя. Можете само да й завиждате! 

Ама много! Много да й завиждате, въпреки, че тя беше сигурна, че всеки момент сърцето й просто... ще се пръсне.
- Ето, това е тя, Францис! А моето Францис е само псевдоним. Съвпадение, а?! Не е ли страхотно?!
Сега ще те изпратя до мястото ти, миличка, защото нямам много време...
Когато я настани отново на първия ред, прошепна в ухото й... ,,Чакай ме пред входа!,,
Приятелката й говореше нещо оживена и развълнувана...но тя изобщо не беше там. 
Поглъщаше го само с очи, но не виждаше и не чуваше нищо.
Беше в шок. Не можеше да повярва, че именно с нея... С нея, се случи всичко това...
Засрами се. Почувства се виновна. Само тя си знаеше защо... 

И за себе си, си беше права.
,,Не! Няма да го чакам никъде! Той го каза просто ей така... любезност ли, пиар ли, изобщо не ме интересува от какво, но не беше това, на което приличаше. До мен пред входа... кой знае колко момичета ще има?!,, 

Тя започна да се приготвя за тръгване...
- Да тръгваме!-каза тя и сбута приятелката си.
Изобщо не знаеше докъде беше стигнало представлението. Трябваше да се махне! Искаше да избяга час по скоро, да се прибере и да се наплаче зверски.

- Говоря за онази страст, драги мои-говореше той-която съска в теб, като прекипял чайник, и пари не само на обичайното място, ами и в ума, и в сърцето и разни други карантийки.
Хората в залата се засмяха. Той не отделяше очи от нея. Обикновено приемаше аплодисментите, като заслужена награда, затова, че им даваше късче от сърцето си всеки път, а те... си мислеха, че е дълго писан сценарий. Сега обаче, видял я да тръгва, той приключи набързо... Хвърли незапалената си цигара на пода на сцената и полетя към изхода...
- Казват, че мишките напускали първи потъващия кораб - хвана я той за ръката.
Тя се стресна и го погледна с огромните си очи...
-Ти, разбира се, си нещо съвсем друго, но ако аз съм потъващ кораб, то ти ще потънеш заедно с мен...
И това е задължително! Погледна я в очите:
- Чуваш ли ме? Не се страхувай... Ок? А сега ще те отведа у дома...
Тя успя само да поклати глава...
- Довери ми се! Аз те познавам. И ти ме познаваш! Ела! 
И той я поведе към колата си. Беше щастлив. Целият искреше...
А тя умираше от страх и вцепенение. 

Чудеше се кога да се ощипе, за да провери дали не сънува.
Паркира пред някаква сграда. Качиха се до последния етаж. Живееше в мансарда, огромна мансарда, с масивни греди по тавана, а стените бяха с груби тухли... 

Имаше барплот с бар столове около него...
В другия край на огромното помещение се виждаше разхвърляното му легло... 

Маса.. два стола... Лампиони... Беше много хубаво... В единия ъгъл беше подпряна нещо, като огромна цигулка. Розова... Хм, не беше виждала досега такава. 

Сърцето й биеше, като на ученичка...
Той знаеше как се чувства тя и нямаше търпение да я успокои.
- Гладна ли си? Аз умирам от глад!-енергично попита той
Тя сви рамене и...
- Ще поръчам пица! Каква обичаш?
- На диета съм-отрони тя
- Днес не си. Ще бъде с кетчуп и майонеза и кока-кола. НОРМАЛНА!-усмихна се
- Чел си ми ,,Ще,, ? Така и баба знае... заяде се тя
- ,,Ще,, ,,Планета,, ти... и аз... махна с ръка... и продължи да говори по телефона...
Голяма пица с моцарела, моля, две коли, нормални-погледна я и отново се усмихна, а усмивката му бълбукаше в стомаха й... като поточе в напукано речно корито...
- Ок. Казаха след около половин час. Ела, ще ти измия косата! -каза непринудено той
- Какво?-изуми се тя
- Довери ми се. Чистата току-що измита коса, прави с жените чудеса.
- Така лиии?! Няма да те питам откъде го знаеш! 
- Супер! Банята е там!-смееше се той
И къде на шега, къде на истина краката й я поведоха в банята.
Настани я на стол с гръб към мивката и започна да настройва водата.
- Все едно си на фризьор, нали, миличко?Ок?
Очите й започнаха да блестят...
Той намокри косата й... Сложи шампоан и започна да я мие.
...сълзите й се стичаха отстрани по скулите...
- Хееййй, какво има? Какво става, Франи?
- Влезе ми прашинка в очите-подсмръкна тя
- Не беше ли шампоан?
Тя се изправи мигновенно. Водата от мократа й коса капеше по нея и пода.
- Кой си ти?-попита уплашено тя и клоунът от онова хале премина в мислите й, като вятър...
- Аз съм. Сега съм себе си, а ти? Ти коя си?
Тя въздъхна... Звънецът на вратата, разряза тишината, като сватбена торта...
- Пицата!-каза той и отиде да я вземе.
Тя се погледна в огледалото. Чувстваше се като Алиса в страната на приказките.
Всичко беше нереално красиво и... точно, което винаги си мечтаеше.
- Хайде, Фран, идвай, докато е още топла!
Той сложи кутията с пица на земята и легна по корем...
Тя стърчеше права до него и недоумяваше.
- Какво й е на масата?
- Била в почивка днес, каза ми преди малко, а аз... той замахна с ръка... бях забравил...
- Ахааа, така значи?! И очакваш аз, да ям на земята, легнала по корем?!
- Абсолютно! И със вдигнати крака, е, може само единия, много е секси!-усмихна се той отново
- Оооо, какво пък?! Мислиш, че ще ме уплашиш ли?! Ето ти! Истинска ,,Хубава жена,, само дето аз не приличам на Джулия Робъртс-и тя легна по корем на пода
- О, и Гиър, Господи, такъв грозник е! Нали?! Какво толкова му харесват жените?!
Тя се засмя неудържимо. Смееше се от сърце... От очите й потекоха сълзи... От смях.
Той я гледаше невярващо. Беше ли успял?! Най-накрая, братле! Пфу! 

Беше успял, мамка му!
- Тиии... тиии... сииии... ? Тя се опитваше да намери думи, но ръката, с която замахваше във въздуха остана така... защото не можа да ги намери. 

Настъпи сконфузен миг... Тя го гледаше... Той я гледаше... Очите им се поглъщаха мълчаливо... Напрежението?! Мдаа, с нож да го разрежеш!
- Режисьорът заспа-каза той-Сега трябваше да те целуна...
Потекоха! Изведнъж! Но бяха от щастие... Боже! Бяха толкова горещи...
Той се изправи, хвана я за ръка и я вдигна. Тя се почувства лека, като перце...
Отведе я до леглото си. Завия я с одеалото. Легна до нея и я прегърна.
- Плачи-прошепна той-Колкото искаш... Черното ми пате...
Тя се гушна в него и се разрида неутешимо.

- А ти, ти си черното ми гардже...
- Помисли си, че ще искам секс, нали?
Тя не отговори.
- Много болка има в теб. Докато не я изпратя на почивка... някъде-усмихваше се той, но някак тъжно... Докато не скъсаш тапетите от желание, няма да си го получиш! 
Тя подсмръкна, изтри сълзите си... Погледна го...
- Но ти нямаш тапети-отрони тя...
- Верно!-огледа се той- Ще налепя! Ако обещаеш да ги скъсаш...
- Бих...каза тя-Само трябва да си пусна маникюр! Погледна ръката си...
- Боже! Колко е късно! Трябва да тръгвам!-видя часовника си тя
- Да не би да си Пепеляшка?! Закъде си се разбързала, Сис?!
Тя подскочи.
- Никой не ме е наричал така?!
- Супер! Хубаво е да съм пръв във нещо!
Ако ще ходиш до вас, вземи си четката за зъби-каза той- Всъщност, не! Не си струва!
Ще купим нова! Няма да ходиш никъде! И я целуна.
В този миг всичко се завъртя. Нещо, като вакуум я всмукна нанякъде и тя отново го чу:
- Ха-ха! Е, добре, хайде от мен да мине! Заслужихте си го! Тези, които остават до края получават промоцията, докато другите гледат рекламата...
Озова се до Лейла на първия ред в ,,Планета,,
Тя плачеше.
- Какво става, за Бога?!- попита я Францис
- О, нищо!-подсмръкна тя-Нещо ми влезе в окото.
- Не беше ли шампоан?-попита през сълзи Фран
- Той... Той е уникален, Сис!-промълви Лейла
- Оооо, знам! Знам, миличка! Това го знам... а сълзите й се стичаха неудържимо...
Обичаше го до смърт! Болеше я от силната обич... Физически. Не можеше да си поеме дъх... Сърцето й така се бе разбесняло, че трябваше да притисне гърдите си с ръце, за да не изхвръкне. След като изпрати приятелката си, се прибра и тя... Стаята й я посрещна шокиращо обикновена... Сякаш там бе живял някой друг, а не тя. 

Но... постепенно спомените я заляха и отрезвиха.
,,Ха! Смешна и малка, жена си ти! Глупачка! На какво се надяваш?! Виж се! Та, той би се срамувал от теб! Да го хареса някоя, на твоите години?! ,,
Легна си. Плака цяла нощ. Сутринта, рано в осем, звънецът на вратата прозвуча, сякаш от друг свят. Тя се стресна. Скочи, наметна халата си и отиде да отвори.
- Имате пратка, госпожо!-беше куриер на DHL
Беше огромен букет от фрезии, любимите й цветя... Имаше и малко пакетче...
Прие ги. Разписа се и влезе вкъщи. Отвори пакета. Беше ,,Джонсън,,-бебешки шампоан без сълзи. Усмихна се. В букета имаше бележка. На нея пишеше:
,,Carpe diem!Не питай (ний не можем да узнаем) какъв ли край предвидили са боговете за теб и мен! Колко по-добре е да приемаме каквото дойде... Мъдрец бъди и виното налей. Животът кратък е, ти остави в страни далечните надежди. Дори докато тъй говорим с теб отлита времето неумолимо. Цени мига, не вярвай ти напразно в утрешния ден.“ Францис. 
п.п. Всичко е под контрол, мадам! Не бях на център тия дни. Харесва ми, че ме харесваш! И... как ти хрумна само, че се срамувам от теб?!,,
Причерня й. Всичко се завъртя. Нещо я всмукна, като вакуум. Озова се в тъмен коридор. В единият му край имаше врата, на която пишеше ,,Преди,,

 а в другия му край врата с табелка ,, След,,  Тя стоеше по средата, като във ,,Мостовете над Медисън,, и знаеше, че трябва да избере.
,,Смешна, малка, голяма жена! Това си ти!,,-обади се някакъв глас.
Искаше да скочи. Потърси прозорец. Балкон. Нямаше нищо. Само двете врати и нейното сърце.
- Обичам те, Францис! Сбогом. Аз съм една жалка страхливка. Ръката й се протегна към вратата ,,Преди,, протягаше се, но милиметър не достигаше до дръжката... Сълзите й преливаха и тя не видаше нищо...
Сърцето й... биеше яростно! Тогава... пред вратата ,,След,, изгря невероятна светлина, толкова бяла и лъчиста, че... тя не можеше да я гледа... Някаква странна топлина изгори скулите й, ушите й... и тя се задъха... от вълнение...
В светлината стоеше той, Францис. Пристъпвайки към нея промълви:
- Това е светлината, Сис, светлината от две тъмнини. Никой не може да ти гарантира докога ще свети. И точно това е най-хубавото! Възможно е и да изгори, но преди това трябва да бъде запалена!

-   Carpe diem!- прошепна тя

И в този миг усети как вакуумът приближава отново...