Нощта захвърли деня като букет увехнали фрезии и бързо го превърна в спомен. 

Тя правеше това с всичките си дни. Светлинките, от нощни лампи и реклами, трептяха отвсякъде… сякаш безброй светулки, мислещи се за звезди!

Той изпука кости, разкърши врат, но буците… буците останаха да го болят. “Шипове, шрапнели… Мамка им! Тормозят ме, както свекърва тормози снаха. Трябваше да отида. Да ги разсмея до сълзи и днес. Платили си бяха, клетите. Какво да ги правиш?! Чакат сеир! Е, да, ама не! Клоунът днес е тъжен.  И продадените билети са му през... Ок, ок... няма! Ще се стисна! Амааа, до кога? Не обещавам... 

Аре, майната му, ще глътна и този път... Ама, пък ще им го... “

Заведението се пръскаше по шевовете. А отвън имаше километрична опашка, въпреки, че кувертите отдавна бяха продадени и места, хм, просто нямаше... 

Да, той беше велик! Можеше да разплаче и Джак изкормвача. 

А, ако трябваше да разсмива... О, всички, просто бяха влюбени в него...

- Добър вечер, майната ви! - поздрави публиката си той.
Всички се стреснаха и притаиха дъх в очакване. Обикновено излизаше в бяло. 

Всеки детайл от външния му вид беше обстойно прегледан. Той си беше… един тъжен перфекционист. Днес, обаче излезе в черно. Брадясал Рошав. 

С цигара в едната си ръка.
Да, незапалена... И, кво?! Споко! Не бързайте...
- Днес няма да се смеем, милите... Ша ривем! 

Айде, обувайте галошите ииии... кой откъде е!

Публиката замря. Лицата на повечето почервеняха, като след удар. 

Гледаха го с, е-е-ей такива, огроооомни очи.
- Ееее, ама вижте, сега, не ме гледайте, като изпържени зелени домати. 

Не хаквайте душата ми с вашите очаквания. Казах! Ви! Днеска ша ривем. Точка.
Десетина човека от залата станаха и се запътиха към изхода...

- Аааа, а, така! Еваллата на разбралите! Бреееейййй, ма вий, ма очудихте, бря! 

Ок, дами и господа, днес ще ви разкажа за една кучка... Мастия. 

Ееее, ама, моля ви се, цензуратааааа?! Не махай по мене с напукания си пръст! 

Не съм виновен, братче, че имаш мръсно подсъзнание! Не, мастията, като курва имах предвид... Ок?! А, като куче, като куче, което... хем го ритат в ребрата и го спукват от бой, хем искат да го... оооффф, е ся, как да го кажа, кАжи ми?! Е, надявам се да сте ме разбрали. Ако не, питайте в гримьорната. Та, мастията от човешки аналог, хем я ритаха, хем я чукаха, а като говорим за бой, дами и господа- нямам предвид физически удари, а словесни: думи, и то такива, пред които предпочиташ истински ритници...  А накрая?! Накрая, бате, й бъркаха в мозъка с пет часово конско: защо нямала чувства и не била обичала...  А тя?!

Тя си мълчеше.Чакаше поредната буря просто да отмине. Не искаше нищо. Вече.
Молеше се: само да й оставят нейния свят... Нейният си: свят от лъжи и превземки; от лицемерие и фалш; от приятели – призраци; от любов по приумица... 

Дааа... Тя знаеше... Тя знаеше много повече от всичко, което изобщо можете да си представите... Тя- Мастията, която вие от болка и унижение, и от безсилие при всеки ритник!  Която трябва да се преструва, че... и е адски гот от последвалия  секс, трябва, да възпроизведе неистова страст, мамка му, щотооо това е цената, за да има своя свят... своят си свят от красиви лъжи... Но тя... Тя не успяваше. Всеки път се проваляше, въпреки огромното си желание да задоволи нуждата на стопанина си. Вече не можеше да се преструва. И да стискаше зъби, пак не можеше! 

Тогава върху нея, мастията, се изсипваше целия всемирен ад:
- Чия храна ядеш, ма?! За ква се мислиш, бе, боклук?! 

- ехтеше гласът на стопанина й...

А той я обичаше. Най - много от всички. Беше за нея и майка и баща, и всичко. Години, години, наред, се грижеше за нея, като за принцеса, търпеше капризите й,  задоволяваше ги до един и я чакаше, просто я чакаше да го обикне, ноооо, не би! 

Тя беше сбъркана порода. Нито се водеше, нито се караше- ни с добро, ни с лошо...

На публиката ѝ доскуча. Той виждаше отегчените физиономии, които жужаха в предсмъртното право на изгубената си илюзия и искаха нещо срещу парите си. 

Нещо, което бяха свикнали да получават: Смях! Платен! За истински, дори не мечтаеха...  Но, те не се замисляха... 

Те просто искаха... да се посмеят... както бяха свикнали.

Той се обърна с гръб към тях, на гърба на сакото му имаше нарисувано куче с кървяща рана на гърдите... : 
- Та, ти ядеш моята храна! - изкрещя майката - Не те ли е срам, да ядеш от хляба ми и да си толкова студена?!

- Мастията наведе глава-шепнеше басово той - Имаше интерес да остане при майка си още известно време. Премълча, но вътре в себе си... 

Изгори майка си, до основи и вече нямаше нищо... Нищо!

Жена от първия ред се разплака... През три реда, той видя още сълзи... Какво ли му пукаше?! Всеки щеше да се прибере в своята бърлога, нали?! След ден, два, щяха да забравят всичко и пак, и пак щяха да искат смях! Нали си бяха платили?! 

Какъв е проблемът?! Който плаща, поръчва! Нали така?!

- Каква е тази обич- питам се аз, която те кара да си помислиш подобно нещо?

- Ако беше куче наистина... мога да разбера, но да питаш подобно нещо жена си или дъщеря си?! Сякаш е прасе, взето са угояване. Единствено за храната ли се сетихте, бедничките ми?! Храните я, пък тя не ви пуска, а? Не пуска: ни секс, ни обич... Ха! Ами, мастия е това, драги мои! С други думи- дебил! Дебилът не чувства; нахален е, нагъл е до безочие, безскрупулно студен и пресметлив ииии... - той махна с ръка, вместо и тъй нататък.  Друг е въпросът, как се става дебил?! Може да ви разкажа някой друг път. 

Извади от тъмния ъгъл на сцената чиния с три кюфтета на скара и я сложи на малката  масичка до себе си: 
- Помните ли онзи виц, за... Нищо, ще ви го кажа. 
На масата, до чинията с кюфтета, прожекторът освети шейкър-кана, разни бурканчета и бутилка оцет.
- Докато ви го разказвам, дами и господа, ще забъркам тук един шейк... Който иска, да заповяда! Мога да го почерпя накрая- усмихна се саркастично той:

- Поканил мъж, дамата си на вечеря. Погрижил се нищо да не им липсва: салатки, ордьоври, мезета, бутилка вино. Зачервили бузките двамцата, а той? А той доволно се усмихвал. Тънката мисъл в съзнанието му все повече укрепвала- комикът отвори шейкъра- “кажи, какво още, какво?” попитал мъжът дамата си. “Искаш ли едни хубави сочни кюфтенца на скара, м?” Жената вдигнала рамене. Неудобно й станало, толкова неща бил напоръчвал вече. Окрилен от нейния смут, той смело замахнал, да повика сервитьора. “Донесете, моля едно плАто с кюфтенца, амааа да са сочнички, нали? Протривал ръце той под масата... “ Налииии, под масата, дами и господа, са най-чистите ни помисли и желания? Нали все под тази широко използвана мебел се купуват и продават сърца, бъбреци, заводи за лев и разни други... И нали пак под тази маса, последният вик на спа-педикюра докосва нас, мъжете по най- чувствителното място от... (пое дъх и  погледна в очите им) душата ни – (въздъхна). 

Донесли кюфтенцата. Ей, като тези тука. Прожекторът отново освети, умрелите от скръб кюфтета, по-бели и от свински страх, пардон... мас. 

Комикът сложи кюфтенцата в шейкъра, прибави разни неща, наля от оцета...
- Хапнали, пийнали още вино- продължи комикът-  и кавалерът, вече съвсем уверен в успеха си, започнал да пуска на дамата ръка: в началото леко, но като видял разливащата се червенина по скулите й, станал по смел, взимайки я за положителен отклик. Мислите му така се завъртели... представял си всички онези фантазии, които искал да осъществи наяве, главата му зажужала; ей като тоя шейкър… - той го включи. Шейкърът смля кюфтенцата и ги превърна в белезникаво пюре... - а през цялото това време, скъпи ми, дами и господа, ръката му ставала все по-настойчива. Започнала да слиза все по-надолу от рамото й, плъзгайки се по пътя си. 

Жената видимо притеснена се отдръпнала рязко. Толкова била изненадана, че даже не могла дума да каже. “ Ама, какво?”- учудил се господинът. Не ти ли е приятно?!” 

Тя свела глава и не проговорила.
“ Аааа, така ли? А чия храна яде досега, а? Ядеш, пък не даваш нищо, така ли? Връщай ми кюфтетата тогава- ядосано извикал той. Ей, тука в туй плАто ми ги върни!” - повторил на висок тон, почуквайки в празната чиния с пръста си,  а хората близо до тяхната маса ги погледнали с презрение.

- Така ми се иска, дами и господа, вие, жените, да можехте и да повръщате така както
имитирате оргазъм. Това би бил още един полезен арсенал от ,,аптечката ви за бърза помощ,,. Ако тази жена можеше да повръща, в мига в който й се искаше, тя щеше да му върне това: - комикът изля смелените кюфтета в чинията.

В залата се чуха звуци на изненада и отвращение.  

Хората от първите редове, обърнаха главите си, за да не гледат.
- Защо, защо, се възмущавате, драги ми? Това тук е нещо подобно, на което става в стомаха ви, но това, тук, не ухае на същото все още. Радвам се! Много се радвам на реакцията ви, защото съм сигурен, че вие, вашите деца и дори внуците ви, никога няма да попитат една жена, не дай си Боже и детето си: “чия храна ядат”; камо ли да поискат тя да бъде върната. Нали?

Любовта не идва от храната в дадена вечеря; не се пали от грижите, с които показвате колко държите на човека до себе си. Само животните ти отвръщат с любов и се опитомяват чрез храната. А любовта при хората се пали от животинската страст. Говоря за онази страст, драги мои, която съска в теб, като прекипял чайник, и пари не само на обичайното място, ами и в ума, и в сърцето и разни други карантийки.

Хората в залата се засмяха.
- Ха-ха! Е, добре, хайде от мен да мине! Заслужихте си го! Тези, които остават до края получават промоцията, докато другите гледат рекламата...

Комикът се поклони и излезе. Хората станаха на крака и го аплодираха бурно, но той вече не ги чуваше. Беше оставил на сцената нещо. Нещо, което да ги получи. 

Сълза… в която смачка ненужната му вече незапалена цигара.