Прочетен: 2619 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 30.09.2013 20:47
Бях студентче, майна. Класика в жанра...
Лекции, къркорещ корем, пиячка и курви...
Щастие беше, когато мама пращаше колет. Манджички, курабийки, месце от прасето... А пък за уикендите, когато успявах да прескоча до наште...
Еееее, нямаше такъв, кеф, братле...
Като извадеше тате оная ми ти стара гроздова и арменската трушийка на мама...
- Че кво й е на тая арменска трушия, бе?
- Пълнени патлажанчета, брато, завързани с дръжка от целина. М? Кво ше каеш?
- Ееее, верно бе, звучи апетитно.
- Хмм, звучи я! С ледена ракийка е просто музика, вервай ми!
- Ок. И кво стана, айде лафи, майна, че неам търпение...
Знаеш ли я оная зъболекарница баш в центъра на Софето, дето във фоайето има огромни аквариуми и персонала си говори на вие помежду си?
- Братле, задаваш ми риторичен въпрос. Ми, ясно е, че не я знам...
- Аве, там ходят всички, дето лайната им миришат на теменужки, брато!
- А! Е, ся вече та разбрах...
- Е, смяташ ли, че аз... Ей, тъй на, както ма виждаш, моа да почна там зъболекар?!
- Ммммм, не, брато! Не съ обиждаш, нъл тъй?
- Не, ве, брато, споко...
И... слушай ся... Баща ми, ве... Намерил връзки отнякъде и ме уреди там ей тъй на... От раз!
Почвам аз. Първия ми работен ден, братле. Шок и ужас отвсякъде. А нещастието дебне от всеки ъгъл, разбиъш ли? Отивам аз... глътнал бастуна... Издокарвам се у белата престилка. Еееее, нема такъв кеф! Вече работа за себе си!
- Всичките ми колеги, брато, некви... гледат ме, като отровени... Подсмихват се такива едни, шушукат си зад гърба ми. Разбираш ли, нещо не беше баш, като ората... Нежната ми поетична душа го усети у атмосферата още щом си обух ония търлъци на входа на клиниката...
- Калцуни, искаш да кажеш.
- Еееее, мааму стара, знаеш, че само с тебе си отпускам душата, нали? Мога да говоря по много начини. Нали знаеш?
- Знам, брато, просто та подсещам... Аре, карай напред...
- Оки. И влизам аз в кабинета си и чакам пациентите, записани за деня. Чакам, амаааа... Нема никой. В другите кабинети влизат, брато, само в моя никой нема... Викам си... Я, тука нещо не е тамън работата... И! Не знам кво ми щукна... Загледах се през прозореца...
- И?
- И виждам, брато, спира една лимузина. Ама от ония, детооо, само у филмите си виждал... Слизат двама горили, по черни от смъртта и по яки от Шварца и... след тях един крак, братле... по дълъг от Искъро... Продължението на крака простооо... неам думи да ти опиша... Жена, брато! Жена за чудо и приказ! Душата ми забълбука, като подценен вулкан... Цялата в бежово. С мини капела. Високи токчета... Грация! Само дето нямаше полумрежичка върху лицето.... Жена от класа, разбираш ли?
- Айде, ве, и кво?
- Е, кво и кво?! Влязоха всички през нашия вход. Викам си, при кой ли са записани?
Излизам в коридора, а колегите се сбутват, гледат ме и се подсмихват...
- Педераси!
- Да, ве! Прибрах се обрато в кабинета и се загледах в часовника. Ми, тооо, вече наближаваше да си ходя. ОтчаЯх се нещо тотално, когато на вратата ми се почука.
Ей, как се стреснах, братле?! Ангелите ми изхочиха! Забързах към врататата, отворих я и... мигом я затворих. А сърцето ми паднА у гащите.... Беше единия от горилите, а тя, оная бе, нали се сещаш Жената, стоеше зад него.
- Аре, ве?! Верно ли?!
- Верно, я! Почука се втори път.
И аз, целия на трепетлика отварям.
- Вие ли сте д - р Стоянов? - пита онзи
- Да - отвръщам - Аз съм.
- Дамата има записан час при Вас.
- Така ли?!
Звезди засияха посред бел ден, вервай ми!
- Ами, да заповяда - отговорих аз и сякаш целио свет бе паднАл у краката ми...
Влиза тя. И целият кабинет се изпълва с парфюма й. Както ти бех казАл, беше облечена цялата в бежово. Цветът на класата, нали съм ти казвал? Красавица ли?! Ле- лееее, ама беше направо, като огнехвъркачка! Запали ме яко, братле! Направо едва дишах... Ама, нали ме знайш, не губя контрол!
- Седнете, моля! - казах й аз и й посочих зъболекарскя стол.
Тя се настани плавно, с непремерено отработени движения... сякаш си бе у къщи...
Прегледах листа, който ми подаде и разбрах... Имаше нещо на предния зъб... Прегледах я... Леко отчупено ръбче.
Козметична работа.
Жени! Кво да ги прайш, викам си...
ИзпИлих й го аз. ПолирАх. Туй - онуй... Всичко! И... й викам:
- Беше съвсем незначителен проблем, как сте го усетили?
- Не, аз ве! Мъжа ми... Като му праа свирки се гърчи такъв некъв...
- Айде бе?!!! Не мое да бъде!
- Брато, стоях и я гледах, кат морук, точно три минути.
- И, кво?
- Е, осиферих се и казах, че сега вече всичко е наред.
- А тя?
- А тя?!А тя ли?! Тя ми вика... че трябвало да го пробва, за да е сигурна.
- Ле- леееее, брато, ти къв късмет извади?
- Късмет ли?! Късмет казваш?Тя свирки ми правеше още у наше село, кога ти ходеше прав под миФката...
- Е, как така, ве, брато?! Искаш да каеш... миВката...
- Ми, ей, тъй на! И не ми бутай, думи у мойта уста...
Наша Гина, се оказа от долната махала. Омъжила се за Киро Вълка. Ииии... другото ти е ясно, нали? Пет зъболекарници затворил, заради нея.
- И ти кво?
- Е, кво, кво? - ухилих се аз и се разсмях от сърце....
- Ей, брато, ще взема и аз да уча за зъболекар...
- Учи, учи, братле! Кой учи, ша сполучи... нъл знаеш?!
Ха- хаааааа.....
Благодаря ти!
travell, ще прочета и ще коментирам.
Благодаря ти!
Не очаквах такъв коментар под подобно произведение...
но ти благодаря:);)
Благодаря ви г-н Димитров!
