Постинг
01.09.2013 03:00 -
По - добре да беше мъртъв! 6 част
Не се питайте, моля ви, как тя издържа тези дни... Как той броеше часовете... И ходеше из вкъщи по луд от лудите... Брояха и двамата... Това бе първата им среща. Приготваше се от мига на звъннването, а може би и преди него.... И естествено нямаше какво да облече... Но това бе най - малкият й проблем... Трябваше да направи тази вечер незабравима... Мислеше за детайлите, а не съзнаваше, че само тя и нейното присъствие бяха напълно достатъчни... Минутите летяха... Да - а, превръщаха се в часове, а те във дни... А тя гореше всеки миг, всяка секундичка бе клечка от кибрит, а тя малката кибритопродавачка умираше в зимата на своето щастие... Не желая на никого това! Повярвайте ми... Цял живот да си бленувал нещо такова, да не си вярвал нито за миг, че съществува, камо ли, че може да докосне именно теб... незаслужаваща, според самата себе си и миг от това... от това... чудо, от това чудо, което те превръща... в нещо толкова... толкова велико, че си способен да помислиш, че можеш да направиш всички хора щастливи, че можеш да оправиш целия свят, да върнеш добротата в хората, да започнеш да вярваш... и... ииии... майната му,
чакайте, че.... не виждам буквите... мамка им... А после. А после самият ти да трябва да се откажеш от всичко това, от всичко това, защото... Защото... е прекалено силно, толкова силно, че... знаеш, че ще те помете, че ще те всмуче, като вакуум и ще те изхвърли, като остатъчен боклук... годен за храна, само на болката... Когато вакуумът свърши, а той винаги свършва. Безотказен е. Ама и ние хората сме едни... една голяма отворена паст, която иска още и още и още, бързонаситни и жестоки в края... много жестоки... А тя, тя не искаше... Не искаше да я боли! Беше боклук достатъчно дълго... Беше се излъгала, че изплува... Беше... Беше постигнала толкова, толкова много. ,,Боклука,, вече миришеше приятно... и тя казваше на други ,,Боклук!,, въпреки, че се усмихваше тъжно... Този път, нямаше да може... Знаеше го. И трепереше от страх... Не искаше още да умира... Смъртта... толкова я желаеше, а толкова,
Господи... толкова се страхуваше...
Е, стига! Ще ви разкажа как тя се приготви за срещата си. Без фея - кръстница, без магия, която ще се развали... но с ,,мащеха,, от страхове и сбъднати предчувствия които тровеха всеки миг. Всеки! Но тя устоя. Звънеше по телефона. Проведе поне десет срещи... Изхвърли няколко чувала с дрехи. Прослуша милион песни, и и обсъди с главния шеф в кухнята меню, сякаш от това зависеше живота й... Той пристигна точно в седем. Когато го видя на охранителните камери, щеше да припадне... Не можеше да стои права. Трепереше ужасно. Само след минути щеше да звънне и тя трябваше да му отвори. И нямаше връщане назад. Колелото щеше да се завърти... Дали да не се откаже? Ще измисли нещо... Една птица в нея се мяташе обезглавена, като току - що заклано пиле... Прескачеше от състояние в друго и не знаеше накъде ще избие... Погледна се в огледалото за последен път. Роклята й започваше от гърдите, като показваше едва необходимото и докосваше пода до милиметър. Черно и червено в преплетени пламъци. А главата на една змия направена от латекс, лежеше в средата на ключицата й, обикаляше врата й и продължаваше между гърдите й... След това прегръщаше ханша, а края на опашката свършваше точно отпред пет пръста под пъпа й. Беше ушита по поръчка за един ден. Ето! Звънецът! Уауууу! Пое въздух до малкото пръстче на краката си и издиша така, сякаш щеше да отвее целият свят... ,, Идиот! Взе, че дойде, мамка му! Глупак!,, - прошепна си тя тихо. Издиша отново и вече беше по - добре. Да, много по - добре... Отвори вратата. Отстъпи крачка назад и той изпълни цялото й пространство... Когато я видя, той пое въздух, издиша го встрани и отново я погледна... Очите му потъмняха ... - Много си красива - прошепна с нисък тембър... - Стандартно, а? Добре се справяш - усмихна се тя и го покани да влезе. Беше по - жестока и студена от палач, когато се страхуваше и усещаше слаба... - А ти не. Трябваше да си облечена в черна или червена рокля... Класиката в жанра на страстта... Откъде е - погледна роклята й той... - Амии, как да ти обясня... Виктор Хинов - каза просто тя и се усмихна загадъчно... Той завъртя глава в ляво и дясно, а очите му изразиха любопитство. - Личният ми приятел. Лекар - отвърна тя - Специализирал в Америка и живее там вече петнадесет години. Изпрати ми я по куриер, ушита е в най - добрата модна къща по негова идея. - Негова идея? - Разбира се - каза тя, сякаш това бе съвсем естествено - Всички си приличаме само по това, че сме хора, но във всеки от нас живеят поне по трима, а в някой изненадващи ситуации, откриваме в себе си непредвидими възможности и даже стигаме до крайност... - Говориш, като психоложката ми, Дани Сулакова - каза той - В последния ни разговор те нарече откачалка - допълни той и устните му се разтвориха в невероятна усмивка... - Така ли? Това не ми звучи много професионално от един психолог - престори се на сърдита тя... - Тя ми е приятелка - отвърна той бързо - Чакай, чакай, името й ми звучи познато...
Не беше ли писателка на еротични романи? - попита тя - Преди години не пропусках неин роман, даже сме се засичали на едно място, заедно с лекаря ми и още няколко човека... - Да. Но откри в себе си неподозирани възможности, както самата тя казва...
След тежък период в живота си - допълни той - Чудно нещо, нали? - беше впечатлена - Е, и Чочолина стана депутатка, така че... Тя кимна. И се замисли. - Кое е мястото? - прекъсна я той Тя го погледна въпросително - Където сте се засичали? - Хм, ами да речем пункт за отпадъци - отвърна тя и се усмихна за първи път от душа... - Интересно, даа, много интересно - беше заинтригуван -
Какви ли още хора си виждала там? - Ами най - различни. Сега ми е интересно какви ли са станали?
Имаше една сладка богиня Кали, която пишеше невероятни истории, а в живота работеше, като рецепционист на болката и смъртта... Много се радвах, че я намерих. А като си спомня, в началото нямах намерение да я чета, пазех личното си пространство от всичко и всички, като Форт Нокс. А Дани тогава по едно време през лятото получи невероятна алергия - каза тя и се усмихна с обич... - Алергия ли? Да не е била на почивка в някой остров?! - Не, неее - не спираше да се смее - От неписане. Ръцете така я сърбяха, чееее... чак тук ме заразяваше с хъса, който се бунтуваше в нея, а тя го държеше под ключ, защото имаше друга мисия и трябваше да я завърши. - Интересни хора си познавала - насърчи я той А тя се бе зареяла в прозореца така, сякаш за миг не беше тук... После изведнъж се разсмя. Така се смееше, че дъх не можеше да си поеме... Поруменя... - Хей, хеййй, кой направи това с теб? - изненада се той - Вале - отвърна веднага тя - Вале - пет, пардон - шест - Пет - шест? Звучи ми откачено - отвърна той - И си прав. Той беше най - откаченият сред всички нас - И само той успяваше да ме разсмее или разплаче, ако реши. Имаше невероятно чувство за хумор и усет иии.... - Е, не! Стига! Ще започна да ревнувам - пошегува се той - Това е добър начин. Много добър, както казва моят Винченцо, но... за момента не бъди толкова стандартен - усмихна се тя и въздъхна... Погледна в далечния тъмен ъгъл и кимна. Поднесоха виното и леки предястия... Докато ги подреждаха тя имаше възможност на свой ред да го огледа... Господи! Стомахът й се сви. Нямаше такава красота и стил! Русобялата му коса бе оформена в ексцентрични рошави кичури, чиито връхчета стрърчаха в различни посоки. Беше си оставил брада, точно толкова, колкото да предизвика непреодолимото желание в нея в същия този миг да провре езика си между устните му.Беше облечен в черно. Целият. На обърната нагоре яка на дългият му блейзър имаше ивица от тънък черен пух. А косата му контрастираше неописуемо върху черното... Може би за да подсили стандартното, което уж се очертаваше да бъде тази вечер, той бе промушил очилата си в леко разкопчаната си риза. Ако не бяха в стил ,,Стийм пънк,, тя щеше да бъде разочарована, но така мина на косъм между капките... защото тя обожаваше този стил във всичките му области. Когато всичко на масата беше подредено за момент се получи сконфузна ситуация. Персоналът вече беше освободен и бяха сами на дългата маса, седнали противоположно на достатъчно дълго разстояние, в което едва се чуваха, когато говорят. Като фон за музика звучеше неангажиращ инструментал. Той вдигна чашата си и я погледна. Тя повтори същото. Напрежението растеше с минути... Уж случайните погледи, когато се засичаха се агонизираха в отсрешните стени, като пеперуди със забодени в главите игли... Нямаше такава страст!
Нямаше... и подобна болка... нямаше... Добре, че беше виното... Когато започна втората чаша, тя се почувства много по - добре... Усети как то изглади всички ръбове и заблуди всяка една обетована клетка в тялото й...С него беше почти същото... Гледаше я все по често и все повече очите му издържаха на погледа й...без да се отместят... Тогава тя пусна http://vbox7.com/play:f8efde67d3&al=2&vid=8537353 Беше по средата, когато той я попита... - Откъде я намери? Много е подходяща, не мислиш ли? Тя замълча и завъртя ръката си в кръг, който започваше от гърдите й... - Ясно... От онзи пункт за отпадъци, нали? Кой е бил диджеят... - Елибото, просто Ели... - Жена? Тя го погледна намръщено... - Ок, след труден период в живота си... да, да, разбирам... Изражението й придоби човешки вид... Тогава той стана... Извървя много бавно разстоянието до нея и й подаде ръка... Направи го така... че всякакъв евентуален отказ умираше, преди да се роди... Тя подаде ръка и се изправи... Отведе я на разстояние от масата и я прегърна... Усети парфюма му примесен с неговия аромат и... всички страхове във нея делейрираха... - Може ли да я махна? - попита той за змията... Тя не отговори и това беше достатъчно... Сведе глава към ухото й и тя почувства топлият му дъх... Краката й се подкосиха... Не знаеше как още продължаваха да я слушат... Започваше да се превръща в ягодово желе, когато песента свърши... И двамата се сепнаха, сякаш се събудиха от дълбок сън... С нечовешки усилия то й я изпрати до мястото й и съответно се върна на неговото. Тогава зазвуча най - красивата и нежна музика, която би съществувала на този свят... https://www.youtube.com/watch?v=8oAJOfcbagw&list=PLC27A927C4099EA48 Той бръкна във вътрешната част на блейзъра си и извади средноголяма кутийка...Отвори я и... двадесет и пет бели пеперуди полетяха около тях... Няколко летяха толкова близо до нея... Тя подаде ръка и една кацна на китката й... Усмихна се, като дете... Последният влак отнесе страха й надалеч... Господи?! Нима наистина я обичаше... Как да повярва?!!! Как да се научи да вярва?!!! Гледаше я право в очите продължително и самонадеяно... с такава нежност и плам... а тя все още отместваше поглед... Тогава в стаята изведнъж стана тъмно.
Само в най - отдалечения ъгъл на стаята нещо замъждука оскъдно... Музиката спря. Настъпи внезапна тишина. Стомахът му се преобърна...
И тогава влязоха мъж и жена...
следва продължение...
но пак ще трябва да почакате...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
