На другият ден в късния следобед, когато слънцето се приготвяше за сън... на вратата на кабинета й се почука три пъти. 

Тя скочи, като ужилена. Отвори и грабна пакета от помощничката си без да каже и дума. Беше изнервена до крайност от дългото чакане. 

Разкъса плика и извади листа с резултата. 

Очите й пробягаха по редовете...

- Еякулат?! - изкрещя и ококори очи 

- Еякулат?! - повтори, сякаш, за да повярва.

Господи?! Но това е отвратително! - погнуси се даже тя. 

Мразеше директните асоциации. Обичаше игрите, умираше някой

 да я кара да мисли... Да ходи, като луда... Пияна от безсъние... 
Толкова се ядоса, че й идваше да му се обади и само с дума да го убие. 

,, За каква ме взима, по - дяволите? М?! И какво, да не би да трябва да се омажа с нея?! Ха! Глупак!!! Как ли пък не?!,, Знаеше много добре защо се подразни. Този път й беше трудно да разбере, да разкодира посланието... 
Чудеше се кои очила да сложи, черните или розовите...
Вместо това отиде в банята и пусна топлата вода да напълни ваната й. Все още въздишаше тежко и не можеше да приеме този абсурд. Съблече се, изля любимото си масло за вана и се потопи в нея. Ароматът на мускус смегчи клетвите й и тя притвори очи... Нежната топлина на водата я прегърна,а обилната пяна завърши усещането й на блаженно умопомрачение. Днешният й ден бе доста напрегнат, а сега и това... Имаше нужда от масаж. Всяко мускулче от нея бе сковано, като в клетка...
Пресегна се към телефона и се обади.
- Имам нужда от теб...
- Разбира, госпожо - отвърна личният й масажист.
След десетина минути тя вече го чакаше в специалната за това стая на същия етаж.
Чудеше се каква ли музика щеше да избере този път за нея, пуерториканецът с вълшебните пръсти.
Той наистина беше вълшебник, макар и гей. А тя точно затова и го нае. Не искаше да се притеснява
от евентуално сексуално напрежение от човекът, който бе нает да отнема нейното физическо.
- Hola, mi querido, как е сърцето ми сега? - поздрави я той с провлачен типично гейски маниер...
Това я усмихна и зареди положително за първи път днес.
- Добре съм, благодаря ти - отвърна 
- Може погледне ojos? - попита той и хвана с два пръста брадичката й...
- Но защо? - учуди се тя
- leer за музика...
- Ахааа, разбирам - това я развесели още малко...
Той се взря в очите й, сякаш наистина четеше нещо... Понякога си мислеше, че театралничеше твърде много, друг път пък я смайваше почти ясновидски, 

когато го питаше нещо... Той беше нейното бижу и тя си го обичаше много. Беше добро момче. Сериозен и адски коректен, а и вярваше,че й беше верен не само заради интереса си от работата, за която получаваше умопомрачителна годишна заплата. Мда, понякога бе твърде наивна, а друг път неоснователно подозрителна...
След като пусна брадичката й, той я погледа още няколко секунди. Изведнъж бе станал много сериозен, после леко се усмихна, а очите му сякаш станаха по лъскави... Но бързо се стегна.
Протегна ръка и прокара палец по веждата й... После се обърна и пусна https://www.youtube.com/watch?v=57edenfJsl0 , а след това
й направи жест с ръка да легне на кушетката за масаж.
... и започна да превръща всеки сантиметър от нея в разтопен сладолед... Умираше от удоволствие, чувстваше как всяка буца от около врата й се разтваряше под пръстите му... Беше невероятен!
- Може ли да те питам нещо? - прошепна нерешително тя...
- А la senora - отвърна веднага той
- Ако да речем някой, когото познаваш и мислиш, че те харесва ти изпрати подърък...
- Уау, Винчецо, amor подъръци muchos! - възкликна той
- Добре де, но ако това е шишенце със... тя се разколеба
- Кое? - нетърпелив попита той
- Амиии със... със сперма - побърза да изтърси тя, докато не се бе отказала
- Уауууу, senora! Това много добър начин... Много, много добър! Винценцо беше доволен! - възкликна той
- Но защо? - учуди се тя
- Защо някой muchos quiere Винченцо! - отвърна той непоколебимо
- Така ли мислиш? - изчерви се тя. Добре, че беше легнала по корем...
- Да, senora! Друго нищо! - каза той съвсем спокойно и уверено
,, Той ме желае?!!! Господи?! Той ме желае! Желае ме! Мен... Мен... мен...,,
- Благодаря, Енцо! - прекъсна мислите си тя
- Por favor, senora!
,,Господи! Той е разбрал за ръкавиците! Каква глупачка съм само?! 

Как е могъл да разбере?! По - дяволите!,,
- Ок, Винченцо, приключихме! - каза тя с тон, който не търпеше възражения.
Той, дори не повдигна вежди. Познаваше тези й състояния. 

Мигом се приготви и си отиде.
Тя се върна в мансардата си, посегна към гарафите с любимите си питиета, но бързо се отказа. Искаше умът си свеж. Въпреки, че когато пиеше, виното изхвърляше от нея излишното и оставаше само нея в чист вид или с нова маска, която тя приемаше, като някакво откритие за себе си... защото все още не знаеше коя е. Бе започнала да лъже и играе още от мъничка...  С какво да му отговори? Докога щеше да продължава това?!  Трябваше да е нещо за последно.

Нещо, което да му е трудно да разгадае. Но какво? Какво? Какво?

 Обикаляше стаята, като луда...
,,Господи?! Нима съм си пожелавала нещо подобно?,, - не знаеше да се радва или да плаче тя... Лицето му преплува очите й... Ръцете му... сложи ги точно там, където искаше... Ароматът му... плачеше във всяка нейна пора... Прокарваше ръце през косите си, вървеше в една линия напред и обратно... Представяше си дъхът му до ухото си... Искаше да го удря и целува едновременно...
Обхвана гърдите си с ръце и ги стисна... Изкрещя! Изкрещя отново... свлече се на земята, легна по гръб и затвори очи... Едва дишаше... ръката му я докосваше нежно... едва доловимо... погали я по лицето, продължи по шията и се промуши под блузата й, като диво зверче... гърдите й бяха начало и край на всяка амплитуда, която им даваше всеки поет и издишан дъх. Потопи показалеца му между пресъхналите
си устни... Облиза го. Ръката му продължи надолу от гърдите й оставяйки влажна диря след себе си... Стигна до ръба на полата й... поколеба се за миг... И този миг беше достатъчен, за да развали всичко...
Не искаше да го вижда повече. Искаше да го убие. 

И отново да го целува, да го целува... да го целува!
Но не можеше. Нямаше да направи нищо. Той беше като нея. Обичаше я. 

И като се замисли той влезе в нея направо до първо ниво, прескачайки всички останали нива на играта... Още в мига, когато го видя.
Всяко начало носеше края в себе си. Всяка любов ръждясваше с времето... 

Не искаше да я боли...
Толкова я беше страх от болката... Загриза ноктите си внезапно, навик с който се раздели още в детските си години.  И сега загриза ноктите си до кръв, но не усещаше нищо... А как я боляха после... докато поне мъничко пораснат. Как я боляха... 
Събираше ги неусетно на малката си масичка за следобеден чай... 
- Следобедният ви чай, господине - влезе икономът носейки сребърен поднос с каничка, чашка, и всички допълненния.
- Благодаря ти. Остави го там - нехайно отвърна той...
,,Какво ли ставаше с нея?,, - мислеше си.

 Откакто вече не я виждаше беше, като звяр в клетка...
Получаваше разбира се, цялата информация, която го интересуваше. 

Знаеше, че вече е получила изследването от лабораторията. Знаеше и колко я бе вбесил на бизнес срещата й. Ала не знаеше какво чувства, какво ще направи, какво мисли... и това го побъркваше...Почти не излизаше от вкъщи. Не се хранеше добре. 

Беше свалил даже портрета на съпругата си.
По цял ден стоеше в стаята си зареян някъде и не разрешаваше на светлината дори да проникне в стаята. Завесите му осигуряваха нужния мрак, който го успокояваше и му помагаше да мисли... Но имаше нещо, което не пропускаше. Никога. 

Всяка неделя ходеше до сиропиталището, в което беше преди да го вземат. Носеше подаръци на децата и разбира се солиден чек за дома. На връщане минаваше край дървото си... Неговото дърво...  и си припомняше всичко... И днес също изпълни всичко, сякаш беше ритуал. Седна в подножието на дървото и се загледа в отсрещното дърво... 

Изумлението от това, което видя, го остави без дъх... Беше дошъл гарван. И не само, че бе дошъл, ами имаше гнездо, малки и... партньорка, която ги хранеше... 

Не можеше да повярва на очите си... Спомни си онзи гарван, който като малък уби с прашка. Прашката бе скрил в хралупата на дървото. Искаше да му напомня колко бе лош. Искаше да го боли!
Протегна ръка зад гърба си и я промуши в хралупата... Потърси прашката, но не я намери... Потърси още по на широко и отново не я откри. В ъгъла на хралупата обаче напипа нещо меко... Извади го изненадан. Беше малко пакетче. Без обозначения. 

И той веднага се усмихна. Усмивката му беше широка и изпълнена с наслада.
,,Как да не те обича човек, м?,, прошепна радостен. Излишно е да ви казвам, че моментално го разкъса и откри черна кърпа. Отвори я, а вътре - златна кутийка за енфие... Усмихна се отново.
,, Гениална си, бейб!,, Отвори я и усмивката му замръзна... 

Отвътре откраднаха дъха му десет нащърбени кървави нокти... 
- Господи! - извика той - Какво става с теб, миличката ми?! Прокара ръка през лицето и косата си и шумно въздъхна... 

Трябваше час по скоро да разгадае загадката...
Черна кърпа. Ясно е... смърт, погребение, край... Нокти. Нащърбени... Изгризани... Защо?
Енфие?! Това е ... Вдишвам те, усещам те, ти си, като мен...  влизаш в мен

и това ме кара да летя...  но... черната забратка? Обичам те до смърт? 

Или по - добре да беше мъртъв? - не беше сигурен той.

- По - добре да беше мъртъв! - изкрещя тя и хвърли чашата си по стената... Разби се на хиляди парченца, а червеното вино се разля по стената, като кръв след разстрел... Сълзите й се стичаха около лицето й, сякаш рамка... 

,, О... Оби... Обичам те...,, сричаше тя, като първолаче...
Чувството от признанието връхлетя и заля всичко със сензитивност, леко наподобяваща цунами... Беше късно. Някъде след полунощ... Всички прозорци спяха дълбоко... Мракът тържествуваше окончателно... И тогава звънна. Телефонът... 

Тя подскочи уплашена...
- Да... прошепна, сякаш да не събуди тишината...
- Не е ли време за нещо по - стандартно?
Сепна се само за миг...
- Мислиш ли? - отвърна...
Мълчание...
- Добре. След три дни. И не закъснявай!

следва продължение, което още не съм написала...

Ще ме чакате ли, м?