Изписаха я след около две седмици и той я откара вкъщи. Тя беше видимо добре, но само видимо...
Разбира се вече не й беше шофьор, защото вече му каза, че знаеше всичко за него. Беше го проучила ден след назначението му. Въпросът, който я глождеше беше защо, за какво му бе цялата тази игра...
Игра, която е знаел, че няма да продължи дълго и въпреки това се е наел да я играе...
Трябваше да разбере това. Трябваше, защото... защото... Тя махна с ръка и извъртя дръзко
главата си в друга посока... Очите й преляха внезапно... Беше обезобразена. Лицето й, Слава Богу
не бе пострадало, но гърдите й... Да, ще направи, каквото трябваше и то в най - скъпата болница, с
най - добрите хирурзи, но... белезите в душата й нямаше кой да заличи... Защо й беше да прави това?
Колко пъти я предупреждаваха?! Не й ли стигаше, че сама успяваше да се наранява много повече от всеки чужд. Не. Тя знаеше защо... но не искаше да го признае, най - вече пред себе си...
Върна се за кой ли път в моментът, когато той прекрачи офиса й. Беше изумена от външността му.
И в съзнанието й за миг скочи фирмата ,,Scabal,, и умопомрачаващите манекени, които рекламираха платовете й. Най - скъпите платове в света, метър от които струваше шест хиляди долара.
Отвори лаптопа си и прегледа сайта на ,,Scabal,, откри, което й трябваше и доволна се усмихна.
В този миг на вратата се почука.
- Да.
- Пощата Ви - влезе помощничката й с един куп писма.
- Благодаря, остави ги тук до мен...
Прегледа ги набързо и повечето изхвърли, дори без да ги отваря. И накрая стигна до
едно, което беше различно. Бе леко издуто. Без отличителни белези, без получател и изпращач...
Отвори го и изумена видя една кукличка от мак... Сепна се. Облегна се назад, а мислите й запрепускаха,
сякаш стадо муфлони...
- Сетих се! - изкрещя тя. Спомни си как той откъсна някакво цвете, когато се връщаха от къщичката на стареца. Стана и започна да скача на спалнята си, като малко момиченце.
От него е. От него е. От него. Е! Свлече се задъхана на леглото и помръкна...
Сега трябваше да го разкодира. Какво ли означаваше това?Кукличка, принцеса... Ок. Дотук добре.
От мак. Защо от мак... И тогава цялата история, която й бе разказал, човекът й за подобни проучвания,
премина през главата й... Сираче. Взимат го в замъка. Боже! Семейството... Бизнес с нефт.
Дървото... дървото... дървото... Господи... Това беше и нейното дърво. Отиваше там винаги, когато беше тъжна и сама. Съпругата му... смъртта й и нейно величество Болката. И това бяха
само мъртвите факти, ала тя знаеше какво се крие зад всеки един от тях... Раждане и смърт едновременно! Вдъхновение и болка заедно... Да усетиш, че някой вече не ти е безразличен, да усетиш, че това на пръв поглед пеперудено чувство, разбива бента и всеки момент ще те накара да обичаш...
А да обичаш, означаваше само едно... Той я обичаше. И й казваше, че любовта живее, колкото едно цвете... Господи? Възможно ли бе, толкова много да си приличат?! Тя беше шокирана.

Денят отново бе последното нещо, което ирисът на нощта запечата в себе си... Той се поклащаше
леко на люлеещия си стол и отпиваше питие... Зареян в портрета на съпругата си, мислеше
за... когато един лъч от фар на кола премина през очите й и те сякаш оживяха... Без малко да изпусне
чашата си. Вторачи се в портрета за последващ знак, но такъв нямаше... Какво ми ставаше по - дяволите?! Тогава... тогава... много, много бавно и полека една мисъл пропълзя в съзнанието му и се скри в левия тъмен ъгъл... Любовта е там, където няма страх... защото влюбеният не се страхува.
Страха идва с откритието, че всичко, което искаме да получим е всичко, което трябва да дадем...
а ние... ние не го притежаваме... 
Лицето й изчисти, като с гума последното... Та, тя беше, като него по - дяволите! Защо толкова го привличаше?! Беше способен да накара и лесбийка да се влюби в него, защо именно тя... Защо?
Разпознаваше в нея всички жестове, знаеше всичките й видове усмивки... Знаеше как се бори с
чувствата си... И най - важното почти не очакваше моментът, когато ще ги разкрие и приеме... И това, това го побъркваше най - много... Него, който можеше да има всяка. Ядоса се. Прокле денят, в който
за части от секундата видя дървото от онази снимка в психиатрията... Какво, какво си мислеше тя?
Докога щеше да си играе с него, по - дяволите?! Болест! 
- Мразя те - изкрещя... Обви треперещите си колена с ръце и по уплашен отвсякога призна...
Призна пред себе си. Мълчешком. Просто прие мисълта, която му се усмихна в левия тъмен ъгъл на
сърцето му. И сълзите му - затворници с доживотна присъда, разбиха всички защитни системи и
надпреварвайки се един друг бягаха на свобода...
Когато луната изчисти небето от кървавия залез, той заспа изтощен.
Някъде към обяд, икономът му видимо притеснен, почука на вратата, а той тъкмо бе отворил очи...
- Да - едва отрони 
- Простете, господине, но...
Щом видя икономът си, притесни се и той...
- Какво има? Какво се е случило?
- Получи се този пакет за вас - и той му го подаде разтреперан...
С мъка се надигна от леглото и протегна ръка.
На средноголемият плик нямаше обозначения. Само един отпечатък направен с кръв...
Сърцето му заби по - силно... Разкъса пакета веднага... и в скута му паднаха две ръкавици.
При гледката и двамата затаиха дъх... Никой не проговори няколко минути...
Ръкавиците бяха на дупки. Дупки изрязани нарочно... 
- Това е ,,Scabal,, - все още не разбираше, но разпозна марката веднага... 
Отново взе плика, отново го огледа... Разбира се, отново нищо... Главата му се стегна. Мозъкът му запулсира... Сърцето му биеше обезумяло, едва прикриваше всичко...
Икономът го гледаше въпросително.
- Остави ме да помисля. Ще те повикам, когато разбера - каза той с нечовешки усилия.
Когато икономът излезе, той грабна ръкавиците, притисна ги до гърдите си с двете си ръце и ги хвърли
нагоре към тавана. Смехът му се чу вероятно чак в кухнята, която беше на първия етаж...
- Миличката ми, миличката ми, миличка, миличка... шепнеше той... а сърцето му щеше да се пръсне...
Скочи от леглото. Адреналинът го нахъсваше със сила. Обикаляше стаята, като луд, оглеждаше се, сякаш за първи път бе тук, свиваше и разпускаше празните си ръце... толкова празни... по празни отвсякога...
Спомни си първият ден, когато я взе с лимузината... Ръката й се задържа миг повече от приетото...
Тогава не се замисли особено, а сега просто свърза две и две... 
Беше в еуфория! Идваше му да крещи от радост и да плаче едновременно. 
- Тя иска да ме докосне - промълви в наслада той, седнал на ръба на леглото си... едва поемащ си дъх...
В стомахът му се блъскаха пеперуди... кръвта му се свлече надолу и изпълни слабините му от раз...
Това го изненада и смути за миг... Беше толкова отдавна, когато... Изправи се. 
В главата му бе същински хаос. Огледа се светкавично... Първото нещо, на което погледът му се спря беше чашата му от снощи. Представи си удоволствието, с което тя бе измислила всичко, заради него и с няколко движения свърши в нея... След това отново седна на спалнята си, останал без дъх, излегна се назад, лицето й блесна в очите му и смехът му отново огласи стаята...
Бе лек, като перце, когато тръгна към банята. Взе си душ, излезе завит с хавлия около кръста и се обади по телефона. ,, Ок, нека поиграем,, усмихна се той...

Знаеше наизуст програмата й за дни напред...
... а днес тя имаше важна среща. Среща за няколко милиона евро. Точно в единадесет в заседателната й зала, пристигнаха клиентите от Абу Даби. Тя закъсня по етикет точно с пет минути. Премина разстоянието от вратата до креслото си, така, сякаш стъпваше по вода... Всички погледи изпълниха залата със странен оксиморон от сила, нечисти помисли и респект...
- Добър ден, дами и госпрода - каза тя миг преди да седне в стола си. Всички кимнаха.
Половин час след това, точно към края на сделката телефонът й завибрира... Тя разбира се, се притесни... и разбира се не вдигна.
Ала той не спря... Вибрираше във вътрешния джоб на сакото й непрекъснато. Усети как се изпотява...
- Моля да ме извините за момент - каза тя и излезе. Яростта й бе способна да взриви планетата.
Набра номера от неприети и зачака отговор.
- Куриерска фирма...
Даже не изчака да чуе името...
- Куриерска фирма ли?! Правилно ли чух?! - тихият гняв в гласа й би настръхнал и звяр...
- Да. Имаме пратка за вас. Съжаляваме, ако сме ви обезпокоили, но клиентът настояваше за час - заскимтя отчаяно момичето по телефона - Моля ви за разбиране...
- Разбиране?! От кого е пратката? - превзе женското...
- Съжалявам, госпожо, не мога да ви кажа...
Тя завъртя очи към тавана, въздъхна шумно и ...
- Къде сте?
- Във фоайето ви.
- Оставете го на рецепцията.
- Съжалявам, госпожо, клиентът настоя, да го предадем лично.
Идваше й да закрещи.
- Слизам - каза тя с глас, който би убил...
Асансьорът я изплю точно след две минути. Тя си представяше клиентите си горе... Щеше да загуби всичко. Всичко! Гневът растеше в нея със минути.
- Дайте ми проклетия пакет! - изсъска тя
Момичето го подаде плахо и замръзна...
Тя го взе и светкавично натисна копчето на асансьора. Той беше на етаж 71. 
Разкъса пакета, докато го чакаше и погледна в него. Извади мъничко стъклено шишенце с някаква
белезникава течност. ,, Това ли е?!,, Беше покрусена. Очите й се насълзиха от отчаяние и гняв...
Щеше да мисли после. Сега имаше по - важна работа. Докато се качваше с асансьора обаче нещо
светна в съзнанието й. Вече беше сигурна, че е от него... просто усети, че този път ще бъде трудно...
Сега мислеше само за сделката. Не можеше да допусне имиджа й да пострада. Абсурд! Тя бе желязната лейди и такава искаше да си остане навсякъде, най - вече в живота. Върна се в залата.

Всички бяха озадачени и леко изнервени. Това я довърши тотално, но естествено не го показа с нищо.
- Дами и господа - каза тя в най - сияйното и невинно превъплащение, в което не бе влизала отдавна...
Главният ми шеф в кухнята току - що ми съобщи, че е пристигнала дългоочакваната белуга, а хайверът
й просто се топял в устата... Аз не мога да се въздържа изкокетничи тя... Искате ли да довършим в панорамния ресторант?
Лицата им замръзнаха за около няколко секунди...
Тя изобрази върху лицето си

 ,, Моляяя Виии,, и се усмихна по детски...
Тогава всички се почувстваха виновни, усмихнаха се някак сконфузено и закимаха с глави...
,,Ок! Педераси такива!,, олекна й
- Да тръгваме ли, м?
На това ,,м?,, не бе устоял никой досега. Писменно, камо ли прозвучало от красивите й устни плюс дяволчетата, които хвърляха искри от очите й.
Беше доволна, че спаси нещата, макар, че с този жест за обяда свали от имиджа си малка част от бронята си... нещо, което не бе правила от дълги години.
А сега? Сега й се наложи. И защо?! Заради... заради... този... тозииии.... 
Но ядът й беше преминал. Не можа да си го върне. За да се спаси. За да се излъже и избяга отново. Беше безпомощна, като среднощна крампа, която сбръчква мускула ти и виейки от болка... просто чакаш да премине... Когато вратата на спасението й не поддаде, внезапно се отвори другата... Другата, от която тя изпитваше неистов страх...
Усети как всички мускули по тялото й се отпуснаха, лицето й стана още по - красиво... в стомаха й се разля топлина.