Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2013 22:31 - По - добре да беше мъртъв! 3 част
Автор: anibel Категория: Поезия   
Прочетен: 1740 Коментари: 10 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тогава си спомни за снимката с дървото... Откъдето всъщност започна всичко... Беше на пет години, когато го осиновиха. Семейство със синя кръв... Не можеше да преодолее разликата... от сиропиталището и замъка, в който го заведоха... Внушителният замък с пет кули, разпростиращ се на повече от двадесет хиляди километра. Заобиколен от безкрайни градини, река и планини, които спираха дъха на всеки, който ги види... Беше си намерил едно местенце, местенце с причудливо дърво... Половината изсъхнало, половината живо... В изсъхналата му част имаше средно голяма хралупа, той влизаше в нея и мечтаеше... Мечтаеше затова, какъв ще бъде, когато порасне... Там се усамотяваше, криеше се от всички, когато му беше криво... Там отиваше и когато бе радостен... Наблюдаваше птиците. Повечето бяха едни и същи, правеха си гнезда, имаха малки... Отлитаха зиме и се връщаха, когато капчуците заплачеха... и падаха, разбивайки се в земята на хиляди парченца... Имаше само един гарван. Един, който беше сам. Него следеше той... Остана си сам и зимата и лятото... Измайстори си прашка и го уби. Не можеше да има друг, като него... Само той трябваше да страда, докато е жив. Не харесваше тези, които приличат на него. Възприемаше само различните. Това беше неговото място. Неговото място, което за части от секундата разпозна сред папката със себеподобни в клиниката по психиатрия, където се лекуваше след смъртта на жена си. - Да - а, виждам, виждам огромен напредък във вас, господине - заговори книжно тогава главният от комисията. Спомни си, че той само кимна. Без каквато и да е реакция. Това озадачи въпросния и той неловко продължи да аргументира вече взетото решение да го пуснат. В този момент внезапно изпищя алармената система. Което значеше, че има смъртен случай. Всички скочиха и излетяха от стаята. Остана сам. Сам... С папката... Втурна се към нея и бясно я заразгръща... Намери снимката. Едно малко момиченце стоеше в подножието на същото, на неговото дърво...  Върна се в началото на досието и я видя... Цялата в бежово... Дама от класа. Красотата й го порази, като гръм. И тогава, когато вече чуваше приближаващите стъпки от коридора, за части от секундата прочете... ,,... може да обича само косвено... Ако някога съумее да обикне истински, това ще бъде пагубно, както за нея, така и за обекта на нейните чувства...,, Това му беше достатъчно. Тя беше, като него. И той трябваше. Просто трябваше да разбере коя е... защото в този миг разбра, че именно тя... Тя, и само тя, ще го спаси от болката... Защото беше, като него... Сирак. И не само... В нея имаше нещо... Нещо, което му трябваше... ,,Живяла е в мъртвия замък,, - разбра той. Замъкът в недалечно съседство от неговият, който сега бе необитаем. Вече знаеше защо... Вече знаеше всичко... За нея. - Благодаря! - каза тя отново служебно... - Тук ли? Далече е от ,,No man"s land,, - Да, знам. Винаги слизам тук за вкъщи... ,,No man"s land,, построен на около сто и двадесет хиляди квадратни километра, висок над триста метра... Беше небостъргач от класа. И тя наричаше това своя дом, защото живееше в мансардата на последния му етаж. И той слезе, отвори вратата й, подаде й ръка, тя постави своята в неговата, спазвайки етикета, дори след полунощ... - До утре! - промълви... Ала той не отвърна. Принцесата от мак лежеше полусмачкана на седалката й... след нея... Взе я... Сложи я в плик. Обади се по телефона и се прибра вкъщи. - Добър вечер, господине! - посрещна го икономът. - Добър вечер! - отвърна той - Свободен си, нямам нужда от нищо. Икономът кимна и се оттегли. Влезе в стаята си. И тя отново го посрещна... Единствената жена, която можеше и го обичаше така... Беше икона. Самата доброта... Очите й - бадемовоизвити... малки живи звезди, сини... по - сини от синьото... го гледаха от огромния портрет, който бе поръчал месеци преди смъртта й. Тя беше момиче на ,,Даун,, Само тя можеше да го обича по този начин... И само тя щеше да го направи за кратко, защото проклетият синдром повеляваше така... Тя беше единствената му надежда... защото го обичаше без минало и бъдеще... Просто го обичаше и толкова... Като дете... А сега... Сега бе открил някой като него... И това го вдъхновяваше и убиваше едновременно...
Познатата пътека отново бе обгърната в мрак. Защо го правеше? Защо си търсеше белята? Гореше... В нея гореше някакъв огън... Огън от неистов несбъднат хъс към живота... Живот, който й отвърна само с болка... Смачка я, като кутия от консерва... а белезите ставаха по - дълбоки с времето...Защото тя дълбаеше, дълбаеше в тях и търсеше отговори... И винаги обвиняваше само себе си. Само себе си... - Аре, маце, гепи биричка и скачай тука! - подвикна й един от компанията около трафопоста. Тя ускори крачка, а стомахът й се сви... - Ле - леее, ма как си се барнала самооо?! Къв е тоа тоалет, помиьо, от опера ли идваш? Тя отново продължи мълчешком. След това... не помнеше нищо...
Минути преди да заспи, нещо жегна съзнанието му... Стресна се. Скочи и погледна в мониторите на охранителните камери... Нямаше нищо... Всичко тънеше в абсолютно спокойствие. А той трепереше, сякаш бе видял призрак... Седна на ръба на двуметровата си спалня и хвана главата си с две ръце... И тогава разбра. Изведнъж. Облече набързо каквото му бе под ръка и изхвърча до гаража... Запали колата си и тръгна към отсечката, където я бе оставил... Пристигна бързо... Изхвърча от колата и запъхтян тръгна по пътеката... Беше тъмно, като в... Откри я в дълбоката трева около трафопоста... Лежеше почти бездиханна... Дрехите й бяха разкъсани. Едва я разпозна...  Взе я на ръце и тръгна към хотела й. - Ти... едва отрони тя... - Мълчи! - прошепна той... Блъсна с гръб входните врати и влезе... - Извикайте ,, Бърза помощ,, - изкрещя Рецепционистът отвори уста, но бързо се овладя и се обади. Гледката беше потресаваща. Приличаше на картина от Пикасо. Абстрактна болка. Чувствата му изригнаха последователно, като в минно поле. Лицето й заплува в очите му... Бомба избухна в душата му... а някаква кука пореше надълбоко... - Всеки момент ще дойде - каза уплашен рецепционера... Хеликоптера кацна на покрива след няколко минути. Той попритвори остатъците от дрехите й, за да закрие насинените й разголени гърди. Зърната й бяха отхапани. Светкавица изтрещя в мозъка му. Причерня му... Взеха я. Даде им я. И тогава за първи път се сети за Господ... Всяка мисъл беше куршум, всяко чувство - експлозия в зърно кафе... Всичко се бе свило до минимум, а му идваше да крещи... Пристигна в болницата, видя как я изнасят и внасят през вратите. Затича се след тях... Един от екипа спря на рецепцията и го погледна... Спря и той... - Вие ли я намерихте? Той кимна. - Останете тук за показания, моля... Той отново кимна и седна във фоайето. След час му взеха показания и той помоли да я види... Не беше в съзнание. Лежеше на леглото, като счупена порцеланова кукла... Сълзите му изкочиха, сякаш непослушни деца... търкулнаха се една след друга и опариха лицето му... Взе ръката й в своята... малко топло въгленче, малко топло въгленче надежда... която щеше да боли, щеше да боли... Тя пое въздух така, като че ли се раждаше... Бавно, много бавно отвори очи... Погледна го... погледът й го погали без изненада... Това роди в стомаха му триста пеперуди, които запърхаха безмилостно...  Разбра, че тя знаеше, тя знаеше всичко... и чувстваше същото... - Шофьор, а?! - усмихна се тя... Той наведе глава. - Е... сега моите призраци ще играят с твоите - прошепна тя едва... Една сълза дефилира по скулата й... Той я погледна загрижено. - От светлината е - усмина се ехидно... - Разбира се - промълви саркастично той И те я излъгаха. Излъгаха болката, всички болки, мамка им! Стъпиха на врата им... Но тогава отвориха друга врата... Болката се лекува с по - силна такава...
(Мамка му! Как да ги опиша?! Две души погълнати от отчаяние и ярост...  Две души, в които любовта блъсна вратата с крак и влетя неканена...  Как да опиша и кой ще повярва, че в жена след зверско изнасилване е възможно да оживее любов?!И не само да оживее, ами да гори...  По - силна от болката! Как е възможно... момчето, което уби гарвана с прашка, да изпита обич към такъв, като него? Не - е, не просто обич, това бе убийствена страст... Толкова силна, Господи, толкова силна, че нямаше нужда от сбъдване... То само би убило всичко... защото всяко сбъдване е началото на края с повторението, което неизбежно тегне... )

следва продължение, което още не съм написала, така че...
може да се забавя малко... :)

 



Гласувай:
15



1. ivoki - Продължи да пишеш.....
25.08.2013 00:26
Продължи да пишеш.....
цитирай
2. ivoki - Само, много тъп човек би гласувал ...
25.08.2013 00:29
Само, много тъп човек би гласувал отрицателно !
цитирай
3. anibel - Благодаря ти, Ив!
25.08.2013 01:09
Ще продължа. Надявам се скоро да го завърша.
Радвам се, че четеш...
цитирай
4. hristo27 - Като фен на отмъщението за всяко ...
25.08.2013 13:55
Като фен на отмъщението за всяко направено зло, бих искал продължението да тръгне в тази посока. Жестоко и гадно, но истинско!
цитирай
5. anibel - Христо,
25.08.2013 18:24
благодаря ти!
...желанието ти ще бъде изпълнено.
цитирай
6. paciencia - Чета с интерес, Ани!
26.08.2013 14:47
Как мога да коментирам нещо толкова силно?! Продължавай, чакам с нетърпение!
Талант си!
А аз съм заинтригувана от продължението.
цитирай
7. anibel - Благодаря ти, благодаря ти, мила paciencia!
26.08.2013 16:12
Мнението ти беше едно от важните за мен.
Когато го свърша, ще пусна всичко направо...
цитирай
8. aip55 - Пропуснал съм те!!!!
29.08.2013 12:01
Интересно е! Продължавай......
цитирай
9. anibel - Мерси,
29.08.2013 17:38
aip55, радваш ме!
цитирай
10. faktifakti - браво.
03.09.2013 17:14
!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 1155642
Постинги: 643
Коментари: 2486
Гласове: 7825
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол