Когато един нахален слънчев лъч погали миглите й, тя измърка сънено, разтърка очи и се протегна... После обичайно се намръщи, обичайно прокле целия свят и се обърна на другата страна... ала внезапно една  мисъл влетя в съзнанието й, като страхливо малко птиче и тя се усмихна... Стана веднага и отвори гардероба си. Пред нея автоматично се задвижи щендера с всичките й дрехи... Бежово, бежово, светлосиво, екрю, слонова кост, пепел от рози, бежово, бежово, бежово... ,,Не! Не може да бъде!,, - извика тя на ум ,, Нямам ли си дънки?,, Прерови всички кутии, в които бяха прибрани специални неща за специални поводи. Най - накрая в една стара олющена кутия откри дънките от момичешките си години. Така им се зарадва! Извади ги бързо и ги гушна до гърдите си...  Заля я  вълна със спомени... които като с копита мачкаха всичко от сега... Очите й се напълниха със сълзи... Сви се на земята, прегърнала дънките си и заплака неудържимо... Миналото се разля в нея. Само след няколко минути обаче тя се стресна... избърса светкавично сълзите и застана отново пред щендера... И нещо отново й приседна, като недовършено домашно, като недовършена игра, като недовършена рисунка... и то отиде при другите недовършени неща в камарата камъни някъде на празното дъно, където само нощем камъните се превръщаха във въздишки и танцуваха с принца на Мрака... Отвори малкия гардероб и взе костюм в черно. Пусна машината за кафе, изля го в мивката, сложи големите си черни очила и излезе. Лимузината й я чакаше точно пред входната врата. Онази мисъл... подобна на свежа, розова роза освежи настроението й, но само за миг... И увяхна... Новият й шофьор излезе плавно, сякаш плуваше във въздуха... Облечен във фирмената униформа... Някак тъжно в част от секундата тя констатира, че униформата го загрозява... - Добро утро! - каза той сдържано. Отвори вратата й и тя влезе... - Добро ли е? - попита тя - Утрото винаги е добро... Щеше да мисли по - късно над това... Все още бе тъжна... По - дяволите! Как изобщо й хрумна да се облече в дънки?! Какво й ставаше?! Ето... Започна да идва на себе си... Снежната пелена отново я зави и тя се почувства защитена, като от майчина милувка... Лимузината спря пред бизнес сградата й. Хиляди хора работеха за нея. Хиляди съдби, животи, вселени... Шофьорът излезе, отвори вратата й и й подаде ръка. Пръстите й потънаха в голямата му мъжка длан в бяла ръкавица с извезаното име и лого на фирмата й. - Секретарката ми ще ти даде програмата ми по - късно... Той кимна и се върна в лимузината. Паркира на отреденото място. Извади  малка снимка от вътрешния си джоб и я погледна. А след това очите му се зарееха в небето...
Тя влезе в кабинета си. Свали очилата, хвърли ги на бюрото си и захлюпи лице в ръцете си... ,,Какво ми става, по - дяволите?!,, Нещо... нещо я човъркаше, не й даваше мира... ,, Утрото винаги е добро,, внезапно скочи в съзнанието й. Тя поклати глава в отрицание... ,, Не, не е това! Не е това!,, Беше й ясно, че днес няма да й е ден. Беше й криво и щеше да си го изкара на някой... Погледна през прозореца. Лимузината й беше долу и я чакаше... Това някакси за първи път я стопли... Ръката й... как потъна в неговата... Защо й беше да настоява за тия униформи и ръкавици... Изнерви се. Стана й студено... Тъгата наближаваше... Всеки момент щеше да я залее... цялата... В такива моменти, тя знаеше, че полудява... Знаеше, че каже ли ,,Майната му!,, ще стане страшно... и после ще съжалява... Трябваше да се спаси. Да се спаси от себе си. И го правеше винаги, като  бягаше, бягаше от всичко, от всичко което се бе провряло през бронята й...  ,, Майната му,, - изкрещя и с почти насълзени очи се втурна пеша по стълбището... Бягаше по стълбите, като ученичка, бягаше от себе си, от мисълта ,,Стоп!,, която дишаше във врата й... Влезе в лимузината си...  Дъхът й превръщаше скалите в пясък... Какво да му каже? Къде да отиде? Какво, какво ставаше... Сълзите разбиха бента... Той потегли. По каменното му лице не трепна нито нерв. Не каза нито дума. Караше тази проклета лимузина така, сякаш цял живот я е карал... Това я успокои. Диашането й се нормализираше постепенно. Пътуваха извесно време... Тя не поглеждаше през стъклата... Той не поглеждаше нея... Изведнъж лимузината спря. Тя се стресна... Огледа се... Беше някаква гориста местност...  Мислите й запулсираха... Погледна го. И той нея.  И в очите му тя видя... Последва го. Дочу ромолене на река... Не след дълго вече я намериха... Той приближи до реката, нави крачолите на панталоните си, събу обувките си и потопи ходилата си във водата... После седна, а няколко минути след това се излегна назад... Сключи ръце върху очите си и остана така... Дори не я  погледна...  Тя... Чувстваше се толкова неловко... Какво да прави? По - добре да умре, отколкото да проговори! Седна, зарови в чантата си, извади цигара и запали... Той разствори сключените си ръце, погледна я... взе цигарата й, дръпна си от нея, като затворник и я хвърли в реката... После отново се излегна и скри лицето си под кръстосаните си ръце върху него... Тя нямаше друг избор. Събу се и потопи краката си в реката... Водата беше прохладна и чиста... Загледа се в нея... Вървеше неспирно, заглаждайки всички ръбести камъни... Минаваше и заминаваше, подарявайки ти неповторимо чувство за спокойствие... Наближаваше обяд. От чистия въздух, реката и хилядите въпроси, които танцуваха с мислите й... тя усети невероятен глад. Сигурна бе, че можеше да изяде и вол... Тогава той я погледна. Тя извърна лице... Той стана, обу се и тръгна... все така плавно, скякаш плуваше в някакъв приказен сън... Тя побърза след него... Вървяха няколко минути и стигнаха малка къщичка... Посрещна ги стар човечец... Очите му сякаш бяха насълзени...  Брадичката му трепереше леко.  Никой не говореше... Седнаха на дървени пейки около средноголяма самоделна маса... Старецът донесе топла питка и чиния със накъсано печено месо... Две мънички солнички с мерудия и червен пирер... каничка с червено вино... Погледна ги така, сякаш знаеше нещо...  Но никой не говореше... защото, като в някакво вълшебство всички разбираха всичко без думи... И чувството беше дяволски странно и  неописуемо... Знаете ли какво е да ядеш току - що изпечен хляб с прясно изпечено месо, само със сол и мерудия? Да отпиеш от майсторски приготвено домашно червено вино, без дъх на джибри... кристално и вкусно, като амброзия... Сто процента е късал зърната и е изхвърлял чепките. Божествено е! Особено, когато си зверски гладен...  Тази малка къщичка, старецът, гората около нея, ароматите и самата атмосфера се провряха под най - дебелите пластове от душата й и запълниха една пукнатина в нишата от недовършени неща... До края на живота си щеше да запомни това усещане. Защото... наред с луксозните обеди и вечери в най - от най - скъпите ресторанти, където вкусваше ястия струващи, колкото една заплата на човек от подчинените й, тя... Тя мечтаеше за ,,скара,, - ,, натурална скара само със сол,, за чувство на обич, толкова простичко и чисто, но толкова безапелационно силно... че да разбие на пух и прах всички префърцунени ястия от световната, дори от молекулярната кухня... ...а той я гледаше... чувстваше го, защото кожата й настръхваше, всеки път, когато мигновенния му поглед я близваше, сякаш пърхане на пеперуда, а болеше като от огън...
Привършиха с храната... и  в последващ  момент  с живот точно около две минути, цялата тази идилия се превърна в жалка алюзия. Пелената от сняг я заля изневиделица. Дори тя не можа да превключи адекватно... Беше му показала... Показа му, дала му бе част от себе си... Как го допусна?! Защо го направи?! - Заведи ме вкъщи! - каза му тя с леден глас. По пътя не спря да се проклина и да се срамува, че се е унижила така... Пред някакъв шофьор... Тя?! Кого ли заблуждаваше?! Знаеше, че материалното нямаше никакво значение. Никакво! Тя му беше показала част от душата си... И знаеше какво означава това... По лицето му не трепна нищо. Беше видимо спокоен. Докато стигнаха лимузината, вървяха по пътека встрани, от която имаше безкрайно красиви горски цветя. Той се наведе и откъсна един напъпил мак. После откъсна чашката му и я забоде на откъснатия цвят, разствори пъпката и разпери листата... получи се принцеса... кукличка от мак. Хвърли я  на нейната седалка миг след като й отвори вратата... И вече знаеше, че черното се смеси с черно... Беше доволен. Да, беше доволен...

следва продължение...

сте чели анонимно де...
някой няма ли да каже мнение?

Аз просто си чакам края, да видя каква е истинската връзка между тия двамата. Нещо кроиш изненадващо ми се струва...

някой да напише нещо...
чудех се дали да продължавам да го публикувам...
Благодаря ти, Травел, надявам се да не те разочаровам...

Има нещо, което ще покаже истинското лице в следващата част. Така на мен ми се струва.

само да я прочетеш...

Тук съм те проспал, за което извинявай.......

ще компенсираш...

поздрав