Блогът на Анахид :: По - добре да беше мъртъв!

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.08.2013 03:21 - По - добре да беше мъртъв!

Автор: anibel Категория: Поезия

Прочетен: 2065 Коментари: 13 Гласове:

Последна промяна: 22.08.2013 03:23

- Чаша бяло вино, моля - каза тя с ледения си спокоен глас... Сервитьорът едва успя да кимне... Щом се обърна, тя забеляза, че целият му врат бе осеян от капчици пот... Усмихна се... Преметна крак и запали цигарето си... Обядът й. В най - скъпия ресторант. Тя... облечена в бежово - цветът на класата. Отвън в лимузина я чакаше шофьорът й. Състоянието й според списание ,,Форбс,, беше оценено на 28 място в класацията. И освен всичко това, тя беше просто дама... Красива жена от класа, откъдето и да я погледнеш. Живееше сама в мансардата на собствения си хотел - небостъргач. От прозореца си виждаше всички, като жалки мухи... Отново се усмихна, но този път някак тъжно... Някога и тя беше муха... Кацаше само по лайната... Но за нея сега, те миришеха на теменужки...
И Слава Богу, нали? Отново се усмихна... Обичаше да говори със себе си. Някога... когато беше малка, даже си говореше на глас, но откакто един човек я погледна доста странно по пътя, спря завинаги. Научи се да го прави само на ум. А! Ето го и сервитьора, поднесе й предястието, което си бе поръчала. Пъпеш в прошуто... Мммм, уникално! Хапна три от сочните, сладки парченца пъпеш, увити в прозрачно тънко прошуто, подаде кредитната си карта и се приготви да тръгва... когато... Когато телефонът й завибрира... Мразеше телефоните. Мразеше да говори с хора. Мразеше хората... - Да - каза с възможно най - ледения си глас. - Уау! Ама ти ми вдигна?! Не може да бъде...
Търся те от седмица - беше приятелката й. А как умееше само да се преструва... - О, миличка? Извинявай, но напоследък нямам настроение за нищо... - Знам. Зная за твоите състояния... Но... Сега е важно. Трябва да се видим... - Така ли? Какво? - полюбопитства тя... - Не е за телефон, хайде да се видим довечера, м? - Добре, ела у нас към осем... - До осем, тогава. Чао. - Чао, мила. И без това нямаше какво да прави... Скуката довършваше от нея всичко, което бе останало... - Има едно момче... каза приятелката й, когато точно в осем бе седнала на канапето й ,,Ротшийлд,, и умираше от удоволствие... - Трябва да го наемеш... Тя повдигна вежди... - Даа, казвам ти, трябва... Уникален е! Умен, добър, без грам бг манталитет... Абе... как да ти го опиша... Точно за теб е! - Говори ли много? - А! Ето... Започна да схващаш... Не, естествено... - Виж... не знам... аз... - Моля те... Само го пробвай... Ако не ти хареса, разкарай го, ок? - Е, добре, щом толкова настояваш... И без това, шофьорът ми напуска... И щом ти ми го препоръчваш... - Ще видиш... каза приятелката й, а очите й блестяха от радост... На другият ден, секретарката й го въведе в кабинета й и излезе поруменяла... - Добър ден - каза той - Аз съм... Загуби контрол само за миг. Усмихна се на ум, спомняйки си еуфорията, с която приятелката й настоя за него. Да. Сега вече знаеше защо... Беше... Беше... просто, като манекен на ,,Scabal,, - Тук са условията ми на работа. Започваш утре в седем - каза тя с глас, от който сама настръхна... Подаде му папка с дебелина от няколко сантиметра. Погледна го в очите точно три секунди и излезе от кабинета си. По коридора нямаше никой... Тя клатеше глава в недоумение и се смееше на глас... За Бога! Тя се смееше! Не беше се случвало от години... - Добре! Кажи ми откъде го изкопа? - обади се на пиятелката си. - Ахаа, значи вече е... Уаууу, чувствам те! Чувам това, което прикриваш... - Престани! - охлади я тя набързо - Знаеш, че не ме интересуват подобни игрички! - Знам, знам... Прости ми. Ок? - Да - стопли гласи си отново... Ок. Започва от утре. Прибираше се вкъщи като шофираше винаги сама и оставяше колата си на три преки от дома си. Отсечката, по която трябваше да се прибере, меко казано не беше за хора... камо ли за жени. Тъмна, обрасла с висока трева и храсти пътечка, заобикаляща трафопост край който се събираше изметта на града. Колко пъти се караха с приятелката й за този й навик?! Колко пъти?! Но... тя продължаваше да го прави. И този път се прибра жива и здрава. Удостоена с обичайните подсвирквания и нецензурни епитети. Хвърли чантата си на пода, взе си бутилката с любимото вино и креслото, в което седна въздъхна от удоволствие... Поклайщайки отново глава и смеейки се на глас, тя взе телефона и набра нужния номер... - Трябва да те видя - каза и затвори. Родителите й бяха загинали в катастрофа, когато беше на три. Съпругата му беше починала преди три години. Нямаха деца. След смъртта й той живееше за болката... Беше наследник на фамилия търгуваща с нефт от поколения. И бе измислил начин, с който си доставяше болка, за да може да живее. Само икономът му, който му беше, като баща, знаеше неговата тайна. И тя струваше толкова, колкото да загуби всичко... И като казвам всичко, имам предвид, наистина всичко. - Желае ли, господинът нещо преди вечеря? - попита той, влязал незабележимо в стаята му. - Не, благодаря! Днес няма да вечерям - отвърна той смутен... - Лека нощ, господине! - прошепна икономът и излезе почти на пръсти... - Лека нощ! - отвърна той, по - скоро на себе си и отново потъна в мислите си... Да. Нещо се случваше... Но само Бог знаеше какво... Преглътна последната глътка от чашата си бавно. Остави я да се разлее в гърлото му и да го изгори, сякаш парещ лед... Затвори очи и потъна в креслото си... Утре трябваше да стане рано... Беше осиновен на пет. В този миг бликна пороен дъжд. Сякаш от нищото... Така изведнъж... Облаците потъмняха, мълнии раздраха сърцата им, и някакъв обезумял от ужас вятър забушува от болка, превивайки на две дърветата пред прозореца му. Плющеше с всичка сила... Така, сякаш искаше да измие земята за нова ера. Нова ера, която като че ли щеше да промени всичко и всички... Или само една, една нищожно малка част от тях... Хм... Да видим...

следва продължение...

Нагоре