... и чукаше, чукаше с чука по костеливата коруба на костенурката. Отначало  предпазливо, изучаващо... но след като нищо не ставаше, тя започна да удря все по - силно... Искаше да види какво има вътре... Удар след удар, продължаваше все по настървено... докато накрая пред нея лежеше кървава пихтия от натрошена коруба и размазано месо... Загуби интерес и я захвърли в двора...  Беше на седем години.    ... на десет, разхождайки се около алеите до морето, скучаеки до безумие, взе едно мъничко котенце, което неспирайки да мяучи й бъркаше в мозъка... Отнесе го до морето, на брега... и го хвърли надалеч във водата... Трябваше да провери, дали наистина котките умират, когато им влезе вода в ушите. Котето се бореше за живота си с последни сили, доплуваше до брега, а тя отново го хвърляше във водата... А мяукането дращеше в мозъка й, като дразнещ инстинкт за самосъхранение... Последният път, котето не доплува до брега. Тя влезе навътре, намери го и го взе...  Не помръдваше... Но тя, все още не вярваше, че е мъртво. Въпреки, че някакси се сепна от факта, че наистина може да е така, той само плахо одраска нещо в нея. Отнесе го до боклукчийската кофа и го изхвърли вътре. Въпросът беше решен и приключен. Продължи да се мотае из парка и алеите, но нещо я човъркаше... Отиде до близкия ресторант и купи две кюфтета. Върна се до боклукчийския контейнер и хвърли кюфтето близо до котето. То не помръдна. Тогава, тя се увери, че то беше мъртво.  Фактът, че тя го беше убила, изпълзял предпазливо до ръба на ,,казана,, беше  бързо натикан обратно.    ... в осми клас излезе да разходи малкото момиченце на приятелското семейство, на родителите й, което им беше дошло на гости... Качи се на последния етаж на общежитието за емигранти близо до техния блок. Прозорецът на етажа беше широко отворен. Какво ли щеше да стане, ако малката паднеше от него... запита се тя. Погледна през прозореца, на игрището долу играеха деца, но не кои да е, а точно тези, които най - много я дразнеха и подиграваха. Намери голям камък и го хвърли по тях. Скри се и се заслуша... Когато чу писъците, сърцето й се разтрепери от страх и ужас, но тя взе малката за ръка и най - безцеремонно мина покрай игрището прибирайки се вкъщи. После, разбира се  научи, че момчето ударено от камъка е  било в болница и е било много, много зле... Но тя се успокояваше, че никой не разбра, че е била тя, и че в крайна сметка то все пак е живо и здраво...    ... и сега стоеше, скрита в храстите, зад едно дърво и гледаше как той плачеше над гроба й... Беше легнал върху цялата му дължина, заровил ръце в пръстта и викаше... Името й... Пред очите й,  като куршуми засвистяха спомени от тяхната връзка... Той я обичаше. Обичаше я много. Тя го бе накарала да се чувства жив и неповторимо щастлив от факта, че именно тя, красива, различна и непонятна беше със него и... - Разделяме се, край! - каза тя - Така трябва... - Но защо, кажи ми? Моля те... - Не мога... Сълзите му се стичаха по лицето, като летен дъжд по заскрежените прозорци на душата й...  А тя се възбуди. Продължаваше да го подстрекава с това, колко наложително е да се разделят, а той обезумял от болка не спираше да плаче. В един момент, усещайки как цялата й кръв слиза надолу и изпълва междубедрието й с неудържима тяга...  сграбчи с двете си ръце лицето му и започна да го целува страстно и диво, обезумяла от желание... За секс. Той не разбираше какво става. В началото. Но изпълнен с любов, се сепна и спря да плаче. Гледаше я невярващо, с надежда и отчаяние... Ала тя бе в стихията си. Пипаше го навсякъде и се извиваше около него седнала в скута му. Усети всички свои течности, как слизат надолу, подмокрят я и жадно пулсират между краката й, като пещера, която няма търпение да бъде запълнена...  Стенанията й замъгляваха съзнанието му... Оставил се в ръцете й, безнадежден и съкрушен, той отключи нужната врата... и само след миг свали единият крачол от дънките й и влезе в нея брутално... Плъзна се в горещата й  хлъзгава вътрешност, сякаш само до преди миг е бил в нея...  Причерня му от удоволствие... Нахъсан и див, той я чукаше яростно и безметежно... А тя просто се наслаждаваше в измерението на пъклената си душа... Обича ме. Обича ме. Обича, повтаряше си и се възбуждаше зловещо и ненаситно... Тръгна си веднага, след като всичко свърши. Остави го гол с ококорени очи, без да промълви и дума. Прибра се в къщи, взе си душ и си легна. Почувства се много добре. Беше удовлетворена, щастлива и  силна. И точно в този момент, когато й бе толкова хубаво си спомни за него. Дали вече му е минало? Дали ще я забрави, ако наистина не му се обади повече? Дали наистина толкова много страдаше? Вместо лека нощ си каза ,, Майната му,, и се приготви да спи. Цяла нощ се въртя, заспивайки на пресекулки. След три дни му се обади. Видяха се. Извини му се. Беше смирена и добра, като мъничко дете, осъзнало своята пакост... Той се разнежи и щастлив до безумие се разля пред нея, като разтопен сладолед. Тя се ядоса. Стана й противно. Този път измисли забравен ангажимент и излетя от жилището му внезапно. Пфу! Лигльо! Възмущаваше се тя, но пред себе си призна, че ако не беше й простил, щеше да му стъжни живота.   ...  - Нарочно не ти казвах, че те обичам, за да не ти давам лице - каза майка й - в малкото мигове, когато се разнежваше. - Какво значи ,,лице,, мамо? - Ами да не те разглезя. Сега съжалявам. Признавам си, че беше грешка - каза майка й  и я погледна в очакване за прегръдка. И за прошка. Но тя умишлено попи този трепет в очите си и се загледа навън през прозореца... Беше късно за това признание. Не получила очакваното, лицето на майка й помръкна от... -Трудно дете, беше ти, Ева - включи изтърканата плоча - Помниш ли още в детската градина, учителката ти, Захариева, казваше... ,, Иска да има другарче, но не може да го задържи,, Ами баба ти Марийка, помниш ли? Как я щипеше по ръцете, затова, че ми казваше какво правиш?   ... беше ученичка. Имаше голямата си любов. Беше горда, че бе избрал нея, сред многото, които му се натискаха. Беше първият мъж в живота й. Свиреше на китара и пееше лагерни средношколски песни, но тя го накара да ги запише на касета и ги слушаше нонстоп. Обичаше го. Много. Сега, разбира се, знаеше, че това не беше истинска обич. Тя не го познаваше въобще. Не знаеше нищо за него. Какво обича, кое мрази, какъв човек е... Беше се влюбила в образа му и това й стигаше тогава... за нейната възраст и положение...  А и колко нужно й беше само... някой да я обича...  Знаеш ли защо не ти казвам, че те обичам? - каза й той веднъж - За да може да ме чакаш... А през времето, когато  го чакаше, събираше любов в резерва от ватмани на тролеите, с които се прибираше от училище. Дори за миг не осъзнаваше, че я ползваха единствено по предназначение. Тя събираше любов във ,,фризера,, за черни дни. Страхуваше се. Страхуваше се от изоставяне, от разделите, от самотата... от това да се върне в къщи при родителите си и да заспи, без да има нещо, което да я стопли... Нямаше значение кой... Само трябваше да има някой... Някой, който да я обича... и разбира се още няколко резерви, в случай, че всичко свърши... Трябваше да е сигурна, че винаги ще има някой, който да я обича. Майка й разби на пух и прах всичко... - Каква ти любов? - питаше тя - Та в тях има само два счупени стола и стотици празни бирени шишета... Ще ходиш с големия корем дори, до бакалницата за бира... и това ще е най - голямото ти удоволствие... Не спря да плаче няколко дни, след този разговор. Така й се искаше да му го разкаже и той да вдигне гири до небесата... Не посмя. Написа го в дневника си и го ,,забрави,, в тях... Разделиха се.     ... баща й взе двата големи куфара и тръгна към вратата. Майка й гледаше в земята и мълчеше. - Къде отива татко? - В командировка - отвърна майка й с пресипнал глас. И баща й замина, без да я целуне за довиждане, без да й каже нещичко... Той дори не я забеляза, седнала на дивана точно пред входната врата. Но тя разбра. Тя почувства, че той няма да се върне повече. Помнеше и до днес, как сърцето й се сви тогава... а беше само на три. На три годинки.    ... на шест се караше с майка си, защото не искаше да си свали банският на нудиския плаж, където бяха. Тя, компания от колежки и мъж от арабски произход... Когато на фона от сконфузен смях мъжът я помоли да й вземе бинокъла, с който гледаше члена му, майка й почувства, че може би не е достатъчно малка за това място. ... - Не ме гледай! - каза й тя, когато в една поредна вечер се гримираше и щеше да излиза - Не мога да се гримирам. А тя си мислеше отново за онези страшни фигури от сенките на смокинята в черния прозорец... Баба й идваше отвреме, навреме да я нагледа, но бързо си тръгваше и тя отново трепереше от страх... - Не излизай, мамо, моля те...    ... на девет, майка й се омъжи. А тя се затвори в банята и дълго плака. Обещаха й детска стая. Дълго бленуваната й мечта. Тогава за първи път се усети купена. Но на нейната възраст не го разбра. Децата в училище й се подиграваха, че има двама бащи. Рисуваха я по дъската в карикатури.  Тогава прописа стихове. И получи първата си шестица по литература. Направи си къщичка от стълба на двора, в къщата, която живееха. Пишеше приказки. Даже режисира една от тях в кварталния клуб и събра... не помня колко от билетите, на бабите и майките, които дойдоха. Роклите, прическите, репликите, репетициите, грима... всичко беше организирала и направила сама. Представлението мина, като по вода. Тя четеше репликите на разказвача от приказката. Всички си казаха думите, без грешка.  Но сякаш не получи нещо, което трябваше или не трябваше да изпита... и повече не го направи.    ...  - Плачеш ли? Защо плачеш? - попита другата й баба, когато я намери в банята. Бяха я поканили да се види с баща си, който се бе върнал от поредния си океански риболов, преди да се върне при жена си в Бургас. - Знам, мъчно ти е, нали? За баща ти... Можеше ли да каже истината?! Двете му деца, момчета, играеха на пода, тя стоеше точно до него на дивана, а той... Той сякаш не я виждаше... Баща й седеше до нея, по - дяволите! Баща й, който идеализираше през всичките онези дни, които се взираше в корабите стоящи в хоризонта между небето и морето и тя си мислеше, че е на един от тях...  Как я крепеше само този идеал за него... Беше красив, тя приличаше на него. Бил е манекен и да, залитал от правия път с други жени... Беше го помолила да й донесе морско конче. Той я водеше в ,,Кореком,, и й купуваше по някой шоколад и друга дреболия. Но тя се радваше до небето и беше безгранично благодарна. И сега, баща й стоеше точно до нея, говореше с баба й, смееха се, а със нея не. Запита се... Възможно ли е да не изпитвам нищо към баща си?! Да го чувствам толкова чужд?! Та, той ми е баща! Баща ми! Това я шокира и жегна по начин, който никога нямаше да забрави. Тогава... не издържа и отиде в банята, за да скрие сълите си от всички.    ... На тринайсет през 1985 година, вторият й баща за първи път я ...  Тя изчака да се повтори достатъчно, за да повярва, че е това, и че това не е редно. Каза на майка си. Бяха в чужда страна на гурбет... След дълги препирни двамата се сдобриха, а майка й обвини нея, че го била съблазнила. Повтори й няколко пъти, че няма вина и не иска да има нищо общо с тази ситуация. Вторият път беше, когато влезе в болница. Вече си бяха в България. Тя  слушаше отново онази касета със записаните песни на своя любим. Той влезе и я покани на танц...  Не каза на майка си. Знаеше, че няма да й повярва. Написа го в дневника си, който майка й намери и прочете след време... Разбира се, прости му отново и все още живеят заедно по нейните думи... щастливо и спокойно, защото нямат проблеми и се разбират. Проблема, единствения й проблем била тя, защото била студена, не я обичала и я търсела само, когато било крайно небходимо.    Омъжи се на деветнайсет.  Съпругът й беше абсолютен ангел. Обичаше я ... и заради майка й, и заради баща й, и заради всички, всички, всички... Беше умен, добър, грижовен и най - важното за нея - истински мъж. Той беше различен. Различен от всички останали. Тя беше убедена, че няма, като него в цялата вселена. За осемнадесет години брак буквално уби съпруга си с многократните си изневери и тотална безчувственост към него самия. Той стигна до извода, че е  просто, защото не го обича. А тя вече знаеше, че не може да обича по принцип.  Непрестанно търсеше някого, в когото да се влюби, още не разбираше, че да се влюбят в нея, беше по - важно от всичко. Акумулираше любов във всеки един и това я топлеше много повече от това, да обича и тя. И никога не й стигаше. Когато осъзна, че любовта е да върнеш това, което си получил, се почувства нищожество. Тогава разбра, всъщност, че няма душа. Защото разбра, че не може да го направи. Не може да даде нищо на никого. Бързо палеше и бързо угасваше. Винаги търсеше нещо, което да я разочарова и да прекрати всичко. Защото щастието я дразнеше и разплакваше. Стана особено сензитивна за болката... но на чуждите хора, своята просто игнорираше, като в някакъв склад ,,за после,, и така с времето се превърна в дебил. Зомби. Живееше, като във филм, който се прожектираше около нея, а тя бе проста статистка, на която винаги някой казваше какво да прави... Не се противеше. Това я устройваше, защото не знаеше коя е, не знаеше какво иска, не помнеше била ли е някога себе си и каква е била... Тя беше огледало, в което другите се оглеждаха и всичко щеше да си остане така... мирно и тихо, ако не започваха да искат, да искат от нея... душата й, любовта й и все неща, които не можеше да даде. Защото просто ги нямаше... Тя нямаше лице... онова лице, което майка й се пазеше да й даде... Много старателно се пазеше да не проличи, че я обича... Използваше любовта по презумция, а образа персонално, беше само тяло, в което посяваше зрънцето и когато то й поднесеше плода си, тя губеше интерес и търсеше ново тяло.    Ти казваш, че си влюбена в мене, но някак чувствам, че не е така. Че аз съм просто тяло, в което  временно си настанила своята мечта. И влюбена си всъщност ти в нея! А аз съм само кръв и плът, които трябвали са, за да оживее! И на мястото ми може да е всеки друг. И всеки ден ти можеш да преместиш  мечтата си в друго тяло. Решила, че е вече твърде тясна  "квартирата" за твоя "наемател". Но така си мисля, може би, защото по своите постъпки съдя и за теб... И понеже някой тъй съм го използвал - не вярвам, че и ти си искрена с мен.  timudjin   Събираше само каймака. Каймака на любовта. И бягаше... когато усещаше, че се влюбва. От страх. Страх от изоставяне. От рутината, която знаеше, че несъмнено ще убие и най - силната любов. Тя беше просто една кукувица. Отглеждайки собствените си комплекси, страхове и надежди в чужди гнезда, до тогава, когато те пораснат от изчерпване и отлетят завинаги... О, да! Разбира се, че можеше да играе. Беше родена актриса. За да накара някой да я обича, симулираше любов,  пред  която, дори Анна Каренина изглеждаше, като бледа нейна сянка... Само съпругът й знаеше цялата истина за нея. През техния брак той задмина Фройд и Юнг взети заедно. Познаваше я на пръсти... а ,, наградата,, й беше безмерната му болка... Болка, която го превърна в нещо друго... Коренно различно от това, което беше... Самоуби се на 46...  не можеща да поняся вече факта, че причинява болка на всички около себе си. На съпруга си, децата си, на всеки, до когото се докосне... Изпитваше невероятна вина, която дълбаеше подмолно всеки ден по мъничко от нея... Всеки ден, всеки ден по малко... Не й личеше грам, разбира се, затова съпругът й и въобще никой не й вярваше, че осъзнава какво е сторила с изневерите си и с тоталната липса на каквито й да е чувства след тях...  Не й беше останало нищо... освен един болезнен и зловещ егоизъм, който я подмяташе като топчица между вина и невинност, докато загуби и последната частичка обоняние... с което да помирише гъза на живота... нищо, че е толкова прекрасен... Осъзнала отдавна, че всичко в нея е било мъртво още от дете... и не може да върне и даде нищо на никого. Защото просто не вярваше в нищо... тя се нагълта с хапчета и почина. Най - после направи нещо само за себе си, нещо, което искаше от дете... Да умре и да бъде забравена. Да я оставят на мира! Всички! Да може да остане сама и да пусне болката... от онзи склад... да я пусне в себе си, да я почувства... Искаше да я боли... Много да боли... За да се почувства жива... За да може да живее и тя, като всички нормални хора... Да може да чувства! Но не можа. Страхуваше се... Страхуваше се, като онова мъничко котенце, което борейки се с последни сили доплуваше до брега, а тя го хвърляше обратно в ,,живота,, Страхуваше се... Ужасно се страхуваше... но знаеше, че заслужава да умре. Не можеше да чака повече. Искаше да бъде наказана. Отсъдена. С присъда, която да понесе, заради всичко, което беше сторила. Беше направила всичко, против което се кълнеше и мразеше. Не можеше да се понася. Трябваше да си плати. И мислите, че всичко това е, защото съжаляваше... Не! Това беше отново нейното зловещо и болезнено его, его на плазмодий, който искаше да изкупи болката... Да понесе заслуженото, само, за да спре да боли... Само, за да спре да боли.   Сънувах те... излизаш гола, навън в ръка със автомат и стреляш ти по всички хора, като избягала от страшен Ад... Ти стреляше без да се замислиш и смееше се в луд възторг, ала за сълзите свои не помисли... издаде те... самият Бог... Кръвта на хората те плисна със сълзите твои тя се сля. Остави автомата ти и викна: Обичам и мразя тази земя! Сълзите си избърса и погледна... трупове виждаше сякаш през бленда, докосна ги някак със сила вълшебна и по чудо станаха те на момента. В ъгъла седна после смирена с очи огромни две ме погледна, питаше ме за пореден път: Кога ще дойде моят съд? Събудих се... ти спеше гола... стиснала в ръцете си чаршаф. Благодарен бях на Дявола и Бога на сълзите, оставени за автограф... Anabell   Край!  Болката затвори последната страница и се огледа... Ти си наред...        

е достойно за филм...

Чак тръпки да те побият от шизофреничната ти героиня. Не е превъзмогнала факта, че майка и не е оказала обичта си към нея. Трудно се описват мислите на такива хора, защото са непредсказуеми и неразумни, само и само да задоволят липсата на егото си, но ти си успяла.....

за високата оценка. Оценявам го!

поласкана съм от коментара ти!

Но си я пресъздала толкова реалистично, че тръпки ме побиха... рано сутрин с кафето... и се чувствам тегаво (дано знаеш какво значи тази дума)... Сега ще си пусна хубава музика, да ми мине. Много си добра, ей!
Аплодисменти!

Прочетох силния ти разказ на един дъх.
Може би безпътицата е най - страшна.
Невъзможността да се пребори човек със собствените си демони.
Лутането и неоткриването на верния път ни убиват.
Прегръдки.

Благодаря ти, Дидо, че си тук и сподели с мен това.

Винаги си права и винаги разбираш...
Прегръщам те и аз!

От пагубната страст на Елеонора на Балзак. В случая с нея, мечката е сложила край на мъките и. А тя има и аналог - нашата мома Цветана в поемата Курвиада, погубена от същата страст. Женските душевни терзания избиват в нимфомания, а мъжките в неконтролирана агресия. Какво да се прави - трудно детство. Толкова познато за стария криминалист. Всъщност банална тема, за тежките времена в които живеем, но талантливо пресъздадена от теб.

Много ми хареса!

мислех, че си против жестокостта...