Постинг
19.07.2013 22:29 -
И на теб може да се случи!
Посветено на Руди Ассауер
Пътувам... Мисля, че е с влак. Не знам накъде, а и малко ме интересува. Разбирам по тракането - отчетливото татам, татам, татам. Вечер е. Всичко е спокойно... Лятно, но прохладно време. Харесва ми да пътувам. Няма пътници и глъч. Мога дори да си вдигна краката на съседната седалка и дори да запаля смърдящата си пура, заради която всички навсякъде ме гледат накриво. Боже, какво удоволствие! Облян съм от спокойствие. Само влакът трака - татам, татам. Хубаво е да се отпуснеш, когато няма никой. Иска ми се да си събуя обувките, но пустата моя стеснителност. Току-виж влязъл някой... Абе, какво ли ми пука?! Непрекъснато се притеснявам за нещо... Аз, откакто се помня, съм стеснителен. Все този да не каже нещо, все оня да не ме оплюе пред еди кого си... Я... стига! Паля си пурата и две-три глътки коняк. Еее... то не може иначе. Само леко да отворя прозореца. Хе-хе - смърди яко. Имам само един приятел, който ми понася миризмата на пурата и даже пуши от нея и ми търпи не само пурата, ами и приказките, но то е защото накрая аз плащам сметката... Хе-хе... Ами аз винаги съм си плащал за всичко, за абсолютно всичко... Добре, че досега изкарвах. Ама то как... Само аз си знам. Уффф... нещо влакът затресе. Влезе в друг коловоз. И така... животът ми си минава. Трябва да мисля за бъдещето. А малко си ме домързява. А помня, как работех... Късах ги! В казармата, шефът ми от яд ми даде един противогаз и ме накара да бягам три километра... Едва се върнах, но не припаднах. Той беше решил, че ще се откажа, защото това е невъзможно. Върнах се с изплезен език едва не пукнах, но се доказах. И така до днес се доказвам. За хубаво или лошо. Пфууу, задимих всичко. Пустата моя притеснителност. Не мога да си изпуша една пура на спокойствие. А и конякът взема нещо да ми действа... Става страшно... Спомените ми се връщат. Ама защо най-ранните бе, майка, баща, брат. Ужас! Може би така съм си подредил скапания живот. Спомените ми са гадни, а бъдещето... какво? Боря се. Ще успея. Ама всичко си е Божа работа... Семейството ми трябва да ме подкрепя, та нали аз за него живея? А, забравих да кажа... Женен съм. Не много щастливо, но и тук имам надежда. Имам и деца. Момиче и момче. Но като че ли съм ги позабравил малко. Отдавна пътувам с тоя влак. Татам-татам. Не съм ги виждал отдавна... Ако ме беше питал някой кога са родени децата ми и как се казват?... Амиии... Ами нормално... Като всеки баща. Не помни. Хоооп. Защо спряхмее... Сигурно е някаква малка гаричка. Ще отворя прозореца, да се проветри. А! Навън е още тъмно... Дори не мога да прочета името на гарата. Ами, нали съм без очила... Още не мога да им свикна. Приличам на старец. Оффф, я да си глътна от стария арменски коняк. Защо ли него най-много обичам. И пурите, ама хаванските. Винаги съм се питал защо хората пушат немски, бразилски и други пури. Хаванските нали са най- добрите?! Ама това е въпрос на пари и разсъждение... Живей си живота, братче! Това ти остава... Какви пари?! Къде ще ги носим?! На оня свят ли... Тъпаци. Цял живот живея с тъпаци и гадняри. Ако не е прост, ще е гаден. Това е и с жените. Може би затова пътувам сам в този влак. А мразя и купоните, а най мразя хората като цяло. Не ги понасям. Вместо да пътувам с група хора... весело, глъч... Аз предпочитам разстоянието. Ама мразя си ги. Всички те искат да те изядат, ако си богат, или да те стъпчат, ако си беден. Мръсни гадняри! Мразя всички хора! Затова тук ми е по-добре. Сам, обаче си пуша с вдигнати крака. Лаптопът ми е до мен и естествено, моите меланхолични песни. Но моите. И така... Абе, всичко е въпрос на преценка и... - Добър вечер! - Аааа, добър вечер. Кръвта ми се смрази. Аз съм си баровец. Пуша пури, ама във вагон, където не се пуши и със събути крака върху седалката с коняк в ръката. Почти се задавих пред някакъв мазен железничар. Пот ме изби... Окопитих се, нали съм си баровец... престорих се, че няма нищо. - Добър вечер! - отвърнах през сълзи от дима на пурата. - Ама, нали знаете, че тука не се пуши? - Да, но нямаше никого, а пътуването е дълго... отново се опитах да се обясня, а не като приятелите ми Сава и Румен да ги... някакви си контрольори- Те знаят ли кои сме ние, бе?! - Ами, карти и билети за проверка. Аз съм контрольорът. Пак ме заби. Цял живот съм сънувал как ме хващат без билет в автобуса и... Ето ти, на! - Мисля, че си купих билет, но не знам къде е... Ама наистина не знам. Къде ще да е? Не може аз да не си купя билет за някакви си 20-30 лева. Изключено е да тръгна като тинейджър на автостоп. Не си спомням... Извинете, купил съм си билет, но някъде съм го забутал... Наистина... Не мога да го намеря... Проверих всички джобове, куфара си... Съжалявам. Имам пари. Ако трябва, ще купя нов... - Ама как така?! Може ли такава безотговорност?! Имате вид на успял човек, а всичко, което тук виждам, е обратното. Боси крака, пушите, пиете и отгоре на това без билет. Ама, не може така! - Да, добре, разбирам ви. Вие сте на работа, а аз нямам билет. Добре, моля ви, ще ви платя билетите двойно, само не искам проблеми. - Хе-хееее! Защо всички сте едни и същи, бе?! Виж се, бе баровец! Пура, арменски коняк, а за 20 лева правиш проблем, бе! Сигурно и пътуваш уж по командировка, амааа жената знае ли... Ааа? Дай 100 лева и отвори повече прозореца! - О, благодаря ти, човече! Ето ти, 150 и 50 да се почерпиш от мен. Такъв съм. Така го правя... Жена ми все ми се кара, ама... нали я няма сега тука... Да се почерпиш, бе! - Да де, ясно, сега да ти дам билетчето, а за кой град пътуваш? - Ами... за къде пътуваше влакът, ти така ме шашна тука, че си забравих името... - АМИ ТИ ЗА КЪДЕ ЩЕ ПЪТУВАШ?! ТОЙ, ВЛАКЪТ, СИ ПЪТУВА... Спира си на всяка гара, а твоят билет за къде да го пиша и таксувам? А? То и парите са от значение, за коя гара, а и ти си малко в нарушение. Засука мустак контрольорът. Офф... Кръвното ми се вдигна, неудобство и срам се сблъскаха и изведнъж асансьорът, в който се возех, пропадна... Започна да се спуска със стремглава скорост... Бях като ученик, глътнал езика си на изпит. Забравих всичко... - Амии... не знам, забравих... такова, така се притесних, че... ама... и ти си един такъв... Така мe респектира. Никакви хора... Аз се поотпуснах малко и изведнъж ти. Главата ми запулсира. Спомних си семейството си, майка си, баща си, ама защо аз съм в тоя влак?! Имах бизнес. До последно помня как се карах на персонала. Какво правя тука аз? - Ей?! Ще плащаш ли и за къде?! - ядосано ми напомни контрольорът. - Да де, разбира се. Кога не съм си плащал?! Веднага. Колко искаш? Даже бакшиш ще ти оставя. - Казах ти, дай сто лева и да приключваме! - Еййй, един разбран човек! Ето, бе брат. Ето ти 150, само не ме шашкай така че и аз не знам къде се намирам... - Ей, вие богатите сте голям чешит хора, бе! Взе парите и замина. - Пфууу... Най накрая... Оффф... Глътка коняк... Дърпане от пурата... Я да си кача пак краката... Тоя, я дойде, я не дойде повече. Колко е хубаво! Навън е тъмно... Татам-татам, татам-татам. Отброява времето влакът... Конякът е хубав, а и пурата си я бива. Блаженство... Изплуват ми минали спомени... лоши и хубави и пак лоши... целият ми минал живот... Харесва ми влакът. Моля ви, не ме карайте да слизам от него. Страх ме е... Тук ми е уютно. Аз няма какво повече да взема от вас или да ви дам. Изстискахте ме. Нахални типове! Не трябва да се притесняват така хората. Аз си живея моя живот. Те да си живеят техния. Естествено, че имам навярно и семейство и бизнес, ама сега ми е много хубаво. Тъкмо съм избягал от това измерение.... Татам-татам... Татам-татам... Нещо засвистя като сирена и ме изтръгна от лекият воал на дрямката. Лаптопът. Свиреше и светеше с някакъв надпис. Сложих неудобните ми очила и прочетох... Здравейте г-н Петров!- Предполагам, че вече наближавате централна гара София. Не се притеснявайте, това е последна спирка на влакът. Там ще видите млада жена с черни коси и табелка в ръката- Симеон Петров. Това е жена Ви. Благодарим Ви, че бяхте наш пациент и Ви пожелаваме скорошно оздравяване. Екипът на военна психиатрична клиника Пловдив. Татам-татам... Татам-татам... П.П.
АЛЦХАЙМЕР! Това не е заболяване, а реакция на организма да избяга от действителността!Нещо може би не му е харесало в нея? Ти си вече само с Господ Руди. Но всички ние, които ти не ни познаваш сме с теб.
http://www.focus.de/panorama/welt/rudi-assauer-an-alzheimer-erkrankt-ich-moechte-mich-nicht-vergessen_aid_709555.html
Пътувам... Мисля, че е с влак. Не знам накъде, а и малко ме интересува. Разбирам по тракането - отчетливото татам, татам, татам. Вечер е. Всичко е спокойно... Лятно, но прохладно време. Харесва ми да пътувам. Няма пътници и глъч. Мога дори да си вдигна краката на съседната седалка и дори да запаля смърдящата си пура, заради която всички навсякъде ме гледат накриво. Боже, какво удоволствие! Облян съм от спокойствие. Само влакът трака - татам, татам. Хубаво е да се отпуснеш, когато няма никой. Иска ми се да си събуя обувките, но пустата моя стеснителност. Току-виж влязъл някой... Абе, какво ли ми пука?! Непрекъснато се притеснявам за нещо... Аз, откакто се помня, съм стеснителен. Все този да не каже нещо, все оня да не ме оплюе пред еди кого си... Я... стига! Паля си пурата и две-три глътки коняк. Еее... то не може иначе. Само леко да отворя прозореца. Хе-хе - смърди яко. Имам само един приятел, който ми понася миризмата на пурата и даже пуши от нея и ми търпи не само пурата, ами и приказките, но то е защото накрая аз плащам сметката... Хе-хе... Ами аз винаги съм си плащал за всичко, за абсолютно всичко... Добре, че досега изкарвах. Ама то как... Само аз си знам. Уффф... нещо влакът затресе. Влезе в друг коловоз. И така... животът ми си минава. Трябва да мисля за бъдещето. А малко си ме домързява. А помня, как работех... Късах ги! В казармата, шефът ми от яд ми даде един противогаз и ме накара да бягам три километра... Едва се върнах, но не припаднах. Той беше решил, че ще се откажа, защото това е невъзможно. Върнах се с изплезен език едва не пукнах, но се доказах. И така до днес се доказвам. За хубаво или лошо. Пфууу, задимих всичко. Пустата моя притеснителност. Не мога да си изпуша една пура на спокойствие. А и конякът взема нещо да ми действа... Става страшно... Спомените ми се връщат. Ама защо най-ранните бе, майка, баща, брат. Ужас! Може би така съм си подредил скапания живот. Спомените ми са гадни, а бъдещето... какво? Боря се. Ще успея. Ама всичко си е Божа работа... Семейството ми трябва да ме подкрепя, та нали аз за него живея? А, забравих да кажа... Женен съм. Не много щастливо, но и тук имам надежда. Имам и деца. Момиче и момче. Но като че ли съм ги позабравил малко. Отдавна пътувам с тоя влак. Татам-татам. Не съм ги виждал отдавна... Ако ме беше питал някой кога са родени децата ми и как се казват?... Амиии... Ами нормално... Като всеки баща. Не помни. Хоооп. Защо спряхмее... Сигурно е някаква малка гаричка. Ще отворя прозореца, да се проветри. А! Навън е още тъмно... Дори не мога да прочета името на гарата. Ами, нали съм без очила... Още не мога да им свикна. Приличам на старец. Оффф, я да си глътна от стария арменски коняк. Защо ли него най-много обичам. И пурите, ама хаванските. Винаги съм се питал защо хората пушат немски, бразилски и други пури. Хаванските нали са най- добрите?! Ама това е въпрос на пари и разсъждение... Живей си живота, братче! Това ти остава... Какви пари?! Къде ще ги носим?! На оня свят ли... Тъпаци. Цял живот живея с тъпаци и гадняри. Ако не е прост, ще е гаден. Това е и с жените. Може би затова пътувам сам в този влак. А мразя и купоните, а най мразя хората като цяло. Не ги понасям. Вместо да пътувам с група хора... весело, глъч... Аз предпочитам разстоянието. Ама мразя си ги. Всички те искат да те изядат, ако си богат, или да те стъпчат, ако си беден. Мръсни гадняри! Мразя всички хора! Затова тук ми е по-добре. Сам, обаче си пуша с вдигнати крака. Лаптопът ми е до мен и естествено, моите меланхолични песни. Но моите. И така... Абе, всичко е въпрос на преценка и... - Добър вечер! - Аааа, добър вечер. Кръвта ми се смрази. Аз съм си баровец. Пуша пури, ама във вагон, където не се пуши и със събути крака върху седалката с коняк в ръката. Почти се задавих пред някакъв мазен железничар. Пот ме изби... Окопитих се, нали съм си баровец... престорих се, че няма нищо. - Добър вечер! - отвърнах през сълзи от дима на пурата. - Ама, нали знаете, че тука не се пуши? - Да, но нямаше никого, а пътуването е дълго... отново се опитах да се обясня, а не като приятелите ми Сава и Румен да ги... някакви си контрольори- Те знаят ли кои сме ние, бе?! - Ами, карти и билети за проверка. Аз съм контрольорът. Пак ме заби. Цял живот съм сънувал как ме хващат без билет в автобуса и... Ето ти, на! - Мисля, че си купих билет, но не знам къде е... Ама наистина не знам. Къде ще да е? Не може аз да не си купя билет за някакви си 20-30 лева. Изключено е да тръгна като тинейджър на автостоп. Не си спомням... Извинете, купил съм си билет, но някъде съм го забутал... Наистина... Не мога да го намеря... Проверих всички джобове, куфара си... Съжалявам. Имам пари. Ако трябва, ще купя нов... - Ама как така?! Може ли такава безотговорност?! Имате вид на успял човек, а всичко, което тук виждам, е обратното. Боси крака, пушите, пиете и отгоре на това без билет. Ама, не може така! - Да, добре, разбирам ви. Вие сте на работа, а аз нямам билет. Добре, моля ви, ще ви платя билетите двойно, само не искам проблеми. - Хе-хееее! Защо всички сте едни и същи, бе?! Виж се, бе баровец! Пура, арменски коняк, а за 20 лева правиш проблем, бе! Сигурно и пътуваш уж по командировка, амааа жената знае ли... Ааа? Дай 100 лева и отвори повече прозореца! - О, благодаря ти, човече! Ето ти, 150 и 50 да се почерпиш от мен. Такъв съм. Така го правя... Жена ми все ми се кара, ама... нали я няма сега тука... Да се почерпиш, бе! - Да де, ясно, сега да ти дам билетчето, а за кой град пътуваш? - Ами... за къде пътуваше влакът, ти така ме шашна тука, че си забравих името... - АМИ ТИ ЗА КЪДЕ ЩЕ ПЪТУВАШ?! ТОЙ, ВЛАКЪТ, СИ ПЪТУВА... Спира си на всяка гара, а твоят билет за къде да го пиша и таксувам? А? То и парите са от значение, за коя гара, а и ти си малко в нарушение. Засука мустак контрольорът. Офф... Кръвното ми се вдигна, неудобство и срам се сблъскаха и изведнъж асансьорът, в който се возех, пропадна... Започна да се спуска със стремглава скорост... Бях като ученик, глътнал езика си на изпит. Забравих всичко... - Амии... не знам, забравих... такова, така се притесних, че... ама... и ти си един такъв... Така мe респектира. Никакви хора... Аз се поотпуснах малко и изведнъж ти. Главата ми запулсира. Спомних си семейството си, майка си, баща си, ама защо аз съм в тоя влак?! Имах бизнес. До последно помня как се карах на персонала. Какво правя тука аз? - Ей?! Ще плащаш ли и за къде?! - ядосано ми напомни контрольорът. - Да де, разбира се. Кога не съм си плащал?! Веднага. Колко искаш? Даже бакшиш ще ти оставя. - Казах ти, дай сто лева и да приключваме! - Еййй, един разбран човек! Ето, бе брат. Ето ти 150, само не ме шашкай така че и аз не знам къде се намирам... - Ей, вие богатите сте голям чешит хора, бе! Взе парите и замина. - Пфууу... Най накрая... Оффф... Глътка коняк... Дърпане от пурата... Я да си кача пак краката... Тоя, я дойде, я не дойде повече. Колко е хубаво! Навън е тъмно... Татам-татам, татам-татам. Отброява времето влакът... Конякът е хубав, а и пурата си я бива. Блаженство... Изплуват ми минали спомени... лоши и хубави и пак лоши... целият ми минал живот... Харесва ми влакът. Моля ви, не ме карайте да слизам от него. Страх ме е... Тук ми е уютно. Аз няма какво повече да взема от вас или да ви дам. Изстискахте ме. Нахални типове! Не трябва да се притесняват така хората. Аз си живея моя живот. Те да си живеят техния. Естествено, че имам навярно и семейство и бизнес, ама сега ми е много хубаво. Тъкмо съм избягал от това измерение.... Татам-татам... Татам-татам... Нещо засвистя като сирена и ме изтръгна от лекият воал на дрямката. Лаптопът. Свиреше и светеше с някакъв надпис. Сложих неудобните ми очила и прочетох... Здравейте г-н Петров!- Предполагам, че вече наближавате централна гара София. Не се притеснявайте, това е последна спирка на влакът. Там ще видите млада жена с черни коси и табелка в ръката- Симеон Петров. Това е жена Ви. Благодарим Ви, че бяхте наш пациент и Ви пожелаваме скорошно оздравяване. Екипът на военна психиатрична клиника Пловдив. Татам-татам... Татам-татам... П.П.
АЛЦХАЙМЕР! Това не е заболяване, а реакция на организма да избяга от действителността!Нещо може би не му е харесало в нея? Ти си вече само с Господ Руди. Но всички ние, които ти не ни познаваш сме с теб.
http://www.focus.de/panorama/welt/rudi-assauer-an-alzheimer-erkrankt-ich-moechte-mich-nicht-vergessen_aid_709555.html
-късно ще ни приберат/върнат обратно там......Няма клинч иот реалността!
цитирайЗащо ли ми звучи познато...без финала....
цитирайaip55 написа:
-късно ще ни приберат/върнат обратно там......Няма клинч иот реалността!
Благодаря ти, приятелю, благодаря....
ivoki написа:
Защо ли ми звучи познато...без финала....
разказа е стар, сега го редактирах и го пуснах отново.
А твоето мнение само с това ли се изчерпваше?
