Сън сънувах. Далеч от хора в простора син летях... Сън сънувах. Не пеех в ,,хора,, и ничия принцеса бях... Смаляваха се улици и сгради, поглъщаше ме необятна шир... И падаха от мен прегради... Бях със себе си във мир. Летях и беше тъй прекрасно в сатен от тиха синева... И взе ме Той отдясно... със ласкавата си ръка. Такъв, какъвто винаги го виждах с брада предълга, мъдър и добър... Ръката му до болка стисках Той изпусна медния бакър... И разля се добротата... по земята ни без свян, а аз се върнах на земята в ръце не носеща тамян...

Не си ничия, а на онзи "с брада предълга, мъдър и добър".
Щом "Ръката му до болка стисках" и " се върнах на земята
в ръце не носеща тамян", ти му принадлежиш. Щастливка!

с живота, който ни е дал, но не винаги
успяваме да Му върнем... с начина, по който го живеем...
И, Аден, запомни нещо...
Не всичко е това, което изглежда.
И моите стихове най- вече...
Стремя се отдавна във тях да не съм репортер от мястото на събитието
в душата ми. Предвид някои обстоятелства усещам чуждите болки и чувства
и ги възпроизвеждам, сякаш са мои, а собствените си, рядко успявам да предам точно... ако въобще мога, почти не го правя. Обичам да влизам в роли
и да пиша, така се освобождавам... Могла съм да разбера някого...

Толкова е хубаво написаното!
Прочетох го няколко пъти и "добротата се разля" в мен и се смеси с благодарност към ръката, която ни дарява с мир.

Благодаря и на теб за това прекрасно написано произведение!

Всъщност исках в началото да акцентирам върху това, че
искам да избягам от всички хора... Ясно е защо...
Но това, както и другите ми творения ме отведе в друга посока
и аз не се противопоставих... Нека имам и едно ,,по- светло,, стихо.
Благодаря ти, че си тук! Точно ти...