Беше една от всички... Една от всички еднакви вечери, които мразех... Тях ли мразех или себе си... Беше друг въпрос, да не изпадаме в сантименталности още в началото... Седях сам в бърлогата си, слушах  джаз, а нощта ми наливаше поредното питие... Дъждът почукваше по перваза ми, сякаш стрели от ада, а аз умъртвявах съвестта си с дебелашки бърбън и кутия цигари... Бяхме се разделили. Вече три месеца, а раните още смъдяха, сякаш  си бе тръгнала вчера... Всичко щеше да си остане такова... съвсем нормално, ако не бях чул виковете от отсрешния блок.  Знаех, защото не беше за първи път.  Викове... Трясъци...Счупени стъкла... И всичко продължаваше достатъчно дълго, за да ти досади, но и да те издразни. Но този път, този път приключиха изненадващо бързо.  Нормално, казах си... Все пак живеем в България... Стандарта е нисък. Беднотията в кавички и без дебнеше отвсякъде. Това трябва да е края сигурно... Беше твърде сериозна битка... Хе! Запалих цигара... Пияници... Да се оправят, майната им... Чудех се какво да си пусна... когато чух скимтенето...  Беше съвсем близо. Някой скимтеше нечовешки... от болка... Прокарах ръка по лицето и косата си... Издишах...  Казвах си... какъв тъпак съм, казвах си,  че ще съжалявам, че не ми е работа, но вече бях вън и търсех... Видях я. Беше седнала в мократа трева пред блока ми, обвила коленете си с ръце,  а косата й се стелеше върху тях... Когато мисълта ми, че прилича на картина от Моне ме удари,  като лятна светкавица, бях сигурен, че ще помня тази нощ докрая на живота си. За добро или зло...  - Хей, добре ли си? Имаш ли нужда от помощ? Тя се стресна и ме погледна уплашено, но не сведе очи... Гледаше ме право в очите без да мигне.  А в тях аз видях най-безпомощния гняв, болка и ярост, които някой би могъл да види в такова красиво... Е, не съм поет... но да кажа създание, все пак ще е твърде клиширано, дори за мен... - Ела- казах й - да се качим горе, живея ей тук, не се страхувай... Все още продължаваше да ме гледа, беше сякаш в транс... изгубила представа за реалността... Докоснах я по ръката, помогнах й да се изправи и тогава видях синините и кървящите рани по краката й... Баси! Кой ли ненормален обратеняк й беше причинил това?! Седна на стола срещу този на който седях... Беше ми страшно неловко... Какво да й кажа? Какво да й предложа? Чудех се дали има чай в шкафа ми... когато тя погледна бутилката... - Искаш ли?- попитах и налях... Изпи чашата си наведнъж и задиша учестено... - Как се казваш? Какво се случи? - Любов- каза тя - Да бе! Айде стига... Но тя продължи... - Нали знаеш... Едни се раждат, други умират... Така и с мен... Плочата се изтърка... Живот... върви си, не можеш да го спреш... И докато се чудех дали да й вярвам, вече не бях сигурен дали вярвах на себе си... Стомахът ме сви, както, когато видях жена си за първи път, защото въпреки, че нещо ме глождеше, знаех, че ще ми бъде жена. Не зная как стана. Уж, беше за малко, но тя заживя при мен и... нещата започнаха да се наместват, като балсам за незарасналите ми рани... И светът ми оживя... Отново... Надеждата, за което бях погребал завинаги. Бързах да се прибера от работа. Още от входа ме посрещаше аромата на сготвено. Чаршафите ми ухаеха на лавандула... Разбирахме се някак... без много приказки...  Всичко, всичко беше ок. И това всичкото придоби един странно познат ритъм... както тогава, когато смених амортисьорите на пералнята и тя отново центрофугираше, като комар... Но тя все пак беше ,,Миеле,, мамка му...  И беше длъжна... Започнах да кроя планове. Планове за бъдещето... Чувам ви... Вече питате... Докато? Е, спокойно, знам, че не обичате дългите истории. Ето ви го. Беше денят, в който бях решил да й предложа. Оффф, то бяха стратегии, подготовки, изненади... Леле, майчице! Това аз ли бях, се питах... И се радвах... сякаш се раждах отново... Посрещна ме куфарът й...  Нужно ли е да описвам какво торнадо ме връхлетя? Ще ви го спестя, знам, че ви е до болка познато... Режисьора на филма ми крещеше, че трябва да кажа репликите си, и аз вдървен и шокиран се напънах да кажа... - Какъв е този куфар? Какво става? Банално, нали? А вие какво очаквате?! Естествено, че схванах ситуацията... Та, кой не би?! Но, когато те плеснат така...  Тя мълчеше. Свела глава, промълви... - Остави ме да си ида... Моля те. Боже, беше толкова красива! Толкова, че да те накара да се почувстваш песъчинка в пясъците на Сахара... Къде сгреших, мамка му?! Какво направих?! Защо отново се повтаря всичко?! - Защо? - Нали знаеш... Едни се раждат, други умират... Така и с мен... - Живот- спомних си аз- Нали? Не можеш да го спреш... А тя отново млъкна и сведе глава... Уж виновна, ала сякаш невинна... Посегна към куфара си... Каданса се забави... но тук, сега, не беше кино ефект... Беше на голо, мамка му! От първия ред на живота... Ядосах се. Страшно много. Ударих с лакът стъклото на вратата и то се строполи на пода, сякаш милион замръзнали сълзи... - Къде ще отидеш? Къде по-дяволите?! - Все някой ще ме вземе - каза тя... - Да, ще те вземе, докато си млада и красива, но проклинам те... Сама да бъдеш, когато остарееш! И тя си отиде. Незнайно къде в нищото, откъдето беше дошла...  Но сега си отиде с куфар. С куфара, в който взе целият ми свят... Вечерите ми отново станаха еднакви... Отново слушах джаз и отново нощта доливаше чашата ми още преди дъното й да ме погледне виновно... Видях я след години. Беше на погребението на мой приятел. Беше дебела, погрозняла и стара... Едва я познах... Само зачервените й от плач, безпомощен гняв, ярост и болка очи подсказваха, че това беше някогашната красива и млада Любов, която седеше на мократа трева пред блока ми...  Красива, каквато можеше да бъде само Тя... любовта... - Беше остаряла... дочух от жената зад мен... И напълняла, но се тъпчеше, сякаш нарочно, вместо да пази диета. Обади ми се веднъж, каза, че мъжът й... Бог да го прости, й казал... колко е погрозняла, остаряла и дебела... как гърдите й били увиснали и... че вече далеч не можела да се сравнява с младите момичета... - А аз знаех - каза другата жена до нея - тя ми сподели - че на работата му... млади и красиви момичета го сваляли... но тя се чувстваше напълно безсилна да върне искрата в сърцето му, защото времето я беше дамгосало безнадеждно...    Настръхнах от всичко, което чух... Нима проклятието ми се беше сбъднало?! Прокарах си път до нея... И някак виновен, ала всъщност невинен я попитах... - Как си приятелко? - Нали знаеш - каза ми тя - Едни се раждат, други умират. Така и с мене... Живот. Но вече магията й не ме ловеше... - Да пийнем по едно, аз черпя- сякаш помоли... - Бързам. Дъщеря ми има рожден ден. Всички ме чакат. Чудех се постъпвам ли правилно, тя искаше само миг внимание... но, когато отключих вратата и жена ми ме посрешна поруменяла от вълнение... - Хайде де! Всички те чакаме... ...си казах, че всичко, което искам да имам е в този дом, защото вярвам. И тогава разбрах, че не съм страдал от загубената Любов ... толкова, колкото от това, че съм си позволил лукса да повярвам в нещо, което е било илюзия. Доверието е много по-важно от любовта... И дори тя, любовта да погрознее, остарее и надебелее от време и бит, доверието е това, което всеки път я преоблича в нова още по-хубава рокля в очите ти и те заблестяват от радост... защото знаеш, че този човек те обича... И просто няма как да не го обичаш и ти... Защото доверието заразява, заразява по-силно от любовта... А любовта... тя е капан за наивници, влак за бездомници, балсам за незараснали рани, за  тези живещи сами в бърлогата си и слушайки джаз до сутринта... Те просто се молят някой да разбие сърцето им отново... Да ги излъже отново, защото единствената им храна е болката... Болката от нечия лъжа... от нечия илюзия... Тяхна или твоя... все едно... - Все някой ще ме вземе - каза ми тя отново, там на погребението и сведе глава... уж виновна, ала някак невинна... Сарказмът й къртеше мивки...  Съжалих я. Защо я бях проклел така? Да бъде все в каймака на млякото... и  да не осъзнава, че без живота- обезмасленото мляко - нея нямаше да я има...  че, животът всъщност сме ние... А той е просто такъв, какъвто си го направим... Това е. Свърших.  Беше една от всички... Една от всички обикновени истории, за една още по-обикновена любов... Чакайте... Чакайте... Забравих да ви питам...  А вие обичате ли каймака? Каймайка бе, на млякото... Не, не ми отговаряйте. Въпросът беше риторичен.

Много красив разказ, Ани!
Доверието, че някой ще те обича вечно, е една голяма илюзия, в която цял живот наивно искам да повярвам...

Все пак... внимавай какво си пожелаваш...
защото може и да се сбъдне...

Сякаш е нещо от миналото, нещо преживяно, нещо изгубено и отново намерено..

че си тук и , че си намерил нещо...
благодаря ти!

не разбрах кое му е Риторичното?Това с каймака съвсем принули разказа!

По време на тази среднощна дискусия аз отдавна явно съм спал, иначе щях да се включа навреме. Разбира се, че доверието е важно. Не може да има любов без доверие, както и обратното донякъде.
Изхождайки от принципа "за всеки влак си има пътници" твоята героиня май няма нужното доверие нито сама на себе си, нито на другите хора. Трябва все пак в живота човек да има някаква опорна точка - било то друг човек, било то някаква мечта, като не е нужно тази опорна точка да е една и съща през целия живот. Но не става и другата крайност- да прекараш целия си живот в търсене и смяна на различни опорни точки.
Ох, дано сте ме разбрали... :)))

Създаваме ниши в съзнанието за да съхраним там глътки за мигове в които сме жадни!
Харесаха ми твоите размисли в панталон и сетивни... парченцата каймак ни напомнят за кипежа на нещата и когато се обере той се образува отново... очаква своите почитатели! :)))

с удоволствие, Ани!
Поздрави!

тя сигурно не си е тръгнала без причина. по действителен случай ли е , Ани?

че не си успяла да разбереш...
аз пък не разбрах какво значи ,, принули,,
Все пак се радвам, че си тук и си коментирала.

... в разказа ми героинята е самата Любов, любов, като чувство...
Влиза в женски образ просто за малко улеснение, но всъшност става дума единствено и само за чувството - любов.
Сега, ако го прочетеш отново... ще бъде с други очи....БЛАГОДАРЯ ТИ!

С първото ти изречение съм съгласна...
Всъшност съм съгласна с всичко от твоя коментар...
Само едно... парченцата каймак се образуват отново, ако има ,,мая,, за това...
и именно тая ,,мая,, е противната за мен... а почитатели на каймака ...
с лопата да ги ринеш...БЛАГОДАРЯ ТИ!

Поздрав и за теб!

причината съм я казала...
Разказа като цяло е измислен, има и едно две неща, които са истински, но разбира се
знам, че никой не очаква да кажа кои са... нали?

напоследък съм доста заета с концепцията около заведението, което обмислям да отворя...
Имайте предвид и занапред, че може да закъснея, но никога няма да забравя да ви отговоря. Винаги отговарям на коментари.
Ако разбира се всичко с мен е ок...
БЛАГОДАРЯ ВИ ОТ СЪРЦЕ НА ВСИЧКИ!

Чудесен разказ!

много, Христо! Радвам се, че коментира...

едни се раждат, други умират. Да, и с любовта е така.

УАУ!!!
За мен е чест да получа коментар от Вас!
БЛАГОДАРЯ!