Птиците на юг отлитат,
земята когато настръхне от студ...
Зимен сън животните заспиват,
докато не заплаче първия капчук...
Дете при майка си се връща,
когато някой го рани.
Мъртвец във гроба се обръща,
щом не чуе през сълзи ,, Стани!,,
Даже болката намира друга болка
и тогава по- малко я боли...
И открива самотата своя лодка,
прегърнат ли я нечии вълни...
Ала, когато коминът онемее
и  тъй студено, студено е навън...
Душата ти в гърдите отеснее
и враг ти става всеки сън...
Когато слънцето за пролетта
вместо радост, ражда стон...
Къде отива, щом си тръгне любовта?
Къде намира за себе си подслон?


 

Описала си контраста в категориите добре и за съжаление ранимо
Дете при майка си се връща,
когато някой го рани.
Мъртвец във гроба се обръща,
щом не чуе през сълзи ,, Стани!,,
Ммммм какъв контраст, но за любовта не се кахъри....като слезнеш от влака на крайна спирка на гарата има много други влакове които те чакат! Хващай следващият и т.н.......

ще поговорим в скайп задължително, още утре...
Сега ще ти кажа само, че...
Моето писане... поезия или проза не е новинарска журналистика...
не е репортер от мястото на събитието.
Почти всички мои неща са худ. измислица, влизам в роли... това ми е любимото, особено в мъжки образ... и пиша...
Така че... влаковете са за едни други хора, в друго място и време...
Благодаря ти все пак!

но защо анонимно?

м-да, ти скитница си - туй е вярно,
щом тук, сега сама си ги редиш.
Не ще оплаче никой - също вярно,
но в редове надежда ще таиш.

От стихоплети нета бъка, и редят,
заветни си слова но с тях ... само плета си плетат.

:)

"Къде отива, щом си тръгне любовта?"

- в очите на децата ни проблясква,

тя беше пратеница тяхна.

Как леко ни подхващаш с "аргументи" си- всяко нещо си има ответна страна,
но за любовта е необяснимо. Красиво се изразяваш, точно, мъдро. Вече забелязах , че след "пъстроцветните балони",сред които ни носиш в
стиховете ти ,идва изненадата- нерешим въпрос, без отговор, а това ме натъжава, все едно някой ме вика , а аз не мога да му помогна- някаква обреченост . Дори написаното да не се отнася за теб, то е минало през душата ти и все пак е драснало по нея - твоята кръв е тук и дава тази "дива" сила на стиха ти.

не можах да те разбера...
Към кого се обръщаш?

Ти отново тотално си ме разкрила...
Да, обичам гвоздеят да е в края на стихото или нещото, което пиша...
И да, харесва ми.. другите да търсят отговора, според своя мироглед...
аз само им подсказвам...
Не се натъжавай, аз съм си добре...
А на последното ти изречение се смях с глас ... Възможно ли е да си ми такава умница? Обичам стиховете ми да са диви и пълни с емоции... като мен понякога...
Благодаря ти! Много! Много!