Душата ми е гълъб бял по перваза на душите ви куцука... и вместо комат от хляба цял... ми хвърляте помия от боклука... Пронизвате сърцето ми без жал с жестокост здраво място неоткрила От живота - над главите ви кинжал човещината в мазето се е скрила И капят сълзите ми сега... по- горещи от вашите сърца душата ми - протегната ръка... се връща празна с болчица една: Какво ли сторих, че съм ваша дъщеря...

създали са те тези две души
защо? Живота си сама го разбери.
В боклук и пява изникнала си ти
и от това което дали са не се оплаквай

и от пишик поезия тях не им е нужна
пиши, но за слабите ще станеш чужда.
тъй странно е един поет, взорил поглед
но уви, пише кат' депутат закони за низини.

Изглеждаш ми доста тъжна. Не унивай.Странно, че понякога най близките не ни разбират и не съумяват да ни дадат това от което се нуждаем–най вече топлина и разбиране.Сигурно е че те те обичат.Не се отказвай да търсиш път към тях.

още повече, че твърде малко схванах от неумелия опит за стихоплетство.
paciencia... здравей! радвам се че ти е харесал стиха ми... благодаря ти!

не искам да те чета, такава тъжна...
Стихото е много добро, много..., но преминава лимита ми на тъгопоносимост.
А стихото е добро, мамка му :(

това е отминал период но незабравен...

Точно тази болка - от липса на човещита от страна на родителите е камшика, от чийто удар си скочила напред в личностното си развитие. Тази болка може да убие ,но и може да те направи силна- макар и тъжна. Дай на твоите деца каквото на теб е липсвало, ти най-добре можеш да ги разбереш.

Страшно много ти благодаря за тези думи...
толкова добре ме разбираш... просто нямам думи.
БЛАГОДАРЯ!