,,...Според представените доказателства и извършната проверка - съгласувано със защитата и оспорванията и представените  от нея доказателства  Съдът заключи:
По член 6, ал 8, съгласно ислямският шерият - осъден сте на смърт, чрез обесване, за разпространение и продажба на наркотици и наркотични вещества в рамките на ислямската република. Присъдата влиза в изпълнение веднага и няма право на обжалване...,,

 Тишина. Пясък. Слънце. Съсипваща жега. Не мога да дишам. Вятър леко подухва, но се спира от ледените капки пот по кожата ми. Душата ми изгаря. Безвремие и сън се сливат в едно. Устата ми е залепнала. Сред маранята се чува глух, но силен и озверен вик: 
- Уафат!  /смърт/
Болка присви гърлото ми. Причерня ми. Сливиците и зъбите изтръпнаха, ушите се напълниха с кръв и мозъкът експлоадира. Опитах се да изохкам, но загубих съзнание. Стана тъмно...
- Ехооо? Тук ли си? Ехооо...
- Да, да, чувам Ви.
Не мога да се събудя. Главата ми... Има ли я? Сто камбани бият в нея. Очите ми... подути, болят ме. Едва отварям клепачите. Светлина ме облива отвсякъде, но няма дразнещо слънце. Долавям нечий образ. А! Това е баба ми...     Не е ли? ...
- Бабо...
- Да сине, чуваш ли ме?
Откога те чакаме всички, немирнико. Пет дена минаха, а ти все още се противиш. Не искаш да дойдеш. А пет дена при нас са пет твои години, сине.  Непослушен си беше и такъв ще си останеш.
Пуста твоя суета... Глупачето ми...  Я, виж кой е тука...
Вуйчо ти с метлата- китара, дядо ти с къщата, баба ти голямата и малката... Всички искаме да те посрещнем...
- Какво става по дяволите?! Не искам да умирам...
- Погледни надолу и ще разбереш, сине.
Поглеждам и виждам бесило. Да,  да сетих се - Бях обесен за внос на наркотици. Бях се вмирисал вече. Лешоядите всеки миг щяха да  ме намерят.
Тялото ми беше се разкапало от слънцето. Дори се чувстваше смрадта. Това ме върна назад, макар и да не исках...
Върнах се във всеки един спомен и...
- Добър ден, господине!
- Добър ден !- отговорих аз.
Пред очите ми стоеше едно мазно тяло с изпъкнали очи. То ръкомахаше с двете си ръце, като показалеца вземаше надмощие над всичките пръсти. Той се опитваше да ми обясни колко съм загазил и какво ще ми вземе. Очите му излъчваха агресия, палецът му заплашване, а всъщност той си чакаше обедната почивка.
Беше ясно. При първа възможност, ще ми вземе всичко безчувствено и брутално. Ще отиде на обяд в близкото евтино ресторантче и ще се натъпче, като лешояд с мърша... А някога се чудех на тези, които работят в моргата... заради неописуемата смрад, която вонеше от улицата около сградата... С какво часните съдия изпълнители се различаваха от патолозите?
 
Обърнах очи нагоре, но облаците се бяха скупчили. Чух спирачки и отваряне на врата. Някой ме сграбчи за през рамото и ме вкара в някяква кола.
- Приятелчее...
Много си загазил май, ааа?
Щом Шефо ни праща... Смятай!
Още не ми беше минало главоболието.
Вкараха ме в една сграда цялята с охранители.
От татуировки, не можех да си намеря място.
От зъл по- зъл.
О, да спомних си.
Това е г-н Стоянов
Е, викаха му Демби, ама неговите приближени.
- Добър вечер г-н Стоянов - пресилено казах аз.
- Здрасти бе, човече! Как я караш? Чух, че си затънал достатъчно, за да не ми върнеш моите пари. Кво праим сега?
Беше къде, къде привидно,   по-спокоен от чси-то / съкр.частен съдия изпълнител/. Дори любезен.
- Давам ти 3 седмици да ги върнеш. Върви на бара и им кажи, че аз черпя, защото като те гледам пуснал си жълто. Хайде приятелю... Не се притеснявай... В случай, че няма да ги върнеш, варианта го знаеш, изработваш ги, като останалите. Една пратка износ и си готов. Мухата и Дидо утре трябва да изнесат една пратка. Чакай от утре обаждане. Ясно? Няма повече да те търся.
Само преглътнах на сухо и с две големи крачки бях на бара.
Всички ме оглеждаха за синини, но не познаха. Всъщност познаха, но те бяха вътрешни. Уискито малко ме успокои.
Ами...това е... имам два варианта:
Първият - мазният ме оставя на улицата.
Вторият - Кобрата ме заравя под земята.
Амии... имам ли избор?
 Ето го Дидо с колата...
- Давай бързо да вземеме Мухата, че времето лети! - каза той
- Стоката в теб ли е?
- Да бе - само взимаме Мухата и сме на летището! Слагай колана чеее...
Гумите изсвириха. Направо залепнах за седалката.
Всичко изглеждаше планирано и просто.
Какво ли правят сега жена ми и децата...
Ами това са хората, които ме карат да мисля за живота. Те са смисълът ми.
Изведнъж яки спирачки ме откъснаха от мислите ми.
- Виж! - обградили са цялата къща на Мухата...
Явно някой е изпортил нещата.
- Ами сега?!...
Единият полицай ни забаляза и сочеше с пръст. Та кой не познаваше моят спътник?!
Почувствах, как тоя бе дотук, макар и як като горила.Умствено. Цялата му програма, като робот се беше изчерпала и се сриваше...
- Газ назад! - извиках първосигнално - Първата пресечка вляво!
Изсвириха гумите, БМВ- то бе старо, но още даянеше.
- В Люлин сме бе... Върти около блоковете. Махаме се! Излитаме двамата, а после аз ще се обяснявам на Демби.

Големите дупки и голямата скорост ни удряха главите в тавана. Нямаше никой след нас. Голям късмет! Първата ми пратка и издънка. Ами това е. Поне на летището нямахме проблеми. Дидо се беше престарал с тайниците. Та той от години с това се занимава. Ето, самолетът отлепи от пистата. Слава богу! Може и да се измъкна от гадната ситуация в която се набих. Ако направя още една пратка за емирствата ще мога да платя и на мазното чси. Кой знае... Ето ни и на митницата. Отдалече виждам посрещачите. Чакаха ни наши момчета. Личаха си отдалеч.
- Вашите документи, моля.
Давам си паспорта. Митничарят се поразрови в компютъра. Погледна ме. Показа нещо на колегата си и ми се усмихна любезно.
- Бихте ли изчакали за момент в стаята отсреща, моля.
Какво пък сега? Тръпки ме побиха... Запътих се към вратата отсреща. На отсрещната страна видях Дидо съблечен и с ръце на стената.Обърнах се. Посрещачите ги нямаше. Стана ми студено... Обзе ме паника... Не може да бъде!!!  Бяхме на косъм от успеха. Боже! А исках само да започна нов, честен и спокоен живот.  В някое малко градче в Австрия например.  Да си работя достатъчно на  заплата,  лятна отпуска иии...  най- важното - да съм със семейството си. Имам толкова да наваксвам. Сълзите ми избиха на очите... Не не може да съм такъв карък?!!!  Тук за това бесят. Децата ми ще останат сираци. Не се задържаха сълзите на ръба на клепача. Избутаха ги новите. Една буца заседна в гърлото ми. Офф... Стана ми лошо... Вратовръзката ме стягаше около гърлото...  Зъбите ми изтръпнаха. Ушите ми се напълниха с кръв и мозъкът ми експлоадира. Стана тъмно навсякъде. Загубих съзнание...
- Ехоо? Ехоо? Чуваш ли ме?
- Да чувам - казах - но не можех да си отворя подутите очи.
- Ама хайде ставай! Всички те чакаме...

Едва отворих едното си око. Лежах в легло.Чаршафът ми се бе оплел около врата и ме задушаваше. Бях целият в пот. Телевизърът го бяха усилили. Даваха прогнозата за времето за Мюнхен и то но на немски. През процепа на полуотворената врата видях децата си седнали на масата, а майка им приготвяше обяда.
- Шнел, шнел - повтаряше дъщеря ми - новонаучената дума. Отново се просълзих, но този път от щастие. Благодаря ти Господи! Даваш ми шанс. Този път ще внимавам да не го изпусна пак.
Бабооо...  Дай ми моля те 20 дена още от твоите там... Имам много неща за наваксване. После сам ще дойда при вас. Чакат ме 20 години щастлив живот с моето мило семейство.Часът е 2. Трябва да тръгвам за работа.
Ще закъснея...

П.С. - Според статистиката броят на лошите кредити се увеличава драстично. Много хора изпадат в това и дори и по -лошо положение. Изход няма. Аз бях един от няколкото щастливи избранници на съдбата. АМИН.