Постинг
22.02.2012 01:27 -
шизофренично
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 958 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 22.02.2012 11:05
Прочетен: 958 Коментари: 2 Гласове:
7
Последна промяна: 22.02.2012 11:05
,, ...и както вече казах мъжът е мъж, когато умее да губи така, както и умее да печели... Думи прости, ама я се замисли - каза тя - Колко богати мъже се главозамайват от успехите си и правят най-големите си глупости след това? И колко, когато губят нещо, независимо какво е го превръщат в нещо грозно, жалко и отвратително, само, защото са го загубили, а някога е било най-хубавото за тях? И въобще, ама въобще не схващат, че изливайки гнева си и очерняйки загубата си, хвърлят кал по самите себе си и будят смях и съжаление не само, защото имат вина за случилото се, ами защото никак, ама никак не е мъжко един мъж, да не умее да губи достойно...,,
Той се усмихна и превключи канала на радиото. Коя ли беше тази умница?
Лесно й е на нея да говори, ама като й дойде на трибуквието, ще я питам тогава колко достойно може да губи тя...
Погали кожения волан на бентлито и зави плавно към хотела си...
Нямаше търпение да отдъхне от натоварения работен график.
Знаеше точно как ще го направи и предвксусваше удоволствието.
Спомни си за миналият път, когато беше тук и за по миналия... Спомни си за блондинката с бяла порцеланова кожа... и за червенокосата знойна красавица, от която го боля глава през целия следващ ден...
Сега щеше да е различно... Писнало му беше от повърхностни и празни неща... Искаше нещо, което да го провокира, нещо, което да го накара да мисли дълбоко, много дълбоко... Ребус, код, човек, служебна задача все едно, само да е нещо, което да оживи мозъка му.
Взе си душ набързо, облече хотелския хавлиен халат и потъна в креслото.
Пусна си Хулио Иглесиас, само той можеше да масжира всяка точка от мозъка му и да я превърне от свит нерв в разтопен сладолед. Поръча си бутилка вино...
След час.
... Няма да те пусна. Няма. Отново да вземеш всичко от мен и да ме напуснеш... А на сутринта да ме боли глава и отново да викам смуглата ти чернокоса приятелка да ме спасява от теб...
Стига! Стига ти казвам... Недей...
Но ти не слушаше, както винаги си правеше, каквото искаш... Целуваше ме с розовите си уханни устни навсякъде... Влизаше във всяка моя клетка, постепенно и накрая бурно ме шамаросваше със взелото връх удоволствие...
Изкустните ти пръсти крадяха дори мислите ми... омайваха ги и ги изпращаха незнайно къде... и въобще не те интересуваше, че точно сега... е момента да напиша нещо, от което ония от... ще настръхнат... и най-после мамка му , ще има и ритъм и стъпка и рими и т.н.
Луди хора, луд народ... Не, аз съм луд, че се тормозя... Я, ела насам... Влез в мен! Облей ме целия отвътре... Искам да усетя как влизаш постепенно, не бързай... Искам да усетя
всичко... Направи ме луд, хайде Розета...
След два часа...
Да... А сега спри. Махай се! Всичко свърши. Изчезвай! Празна си...
Искаш да продължим?!
Защо?
Стояха и се гледаха зверски половин минута...
Добре.
Но само още малко...
Рум сервиз?
Още една бутилка розе моля,
а дааа, и сутринта горещо силно кафе, точно в седем.
След няколко минути се почука на вратата...
Той бавно и с досада погледна натам, знаеше, че е рум сервиза и все пак остана загледан във вратата...
Тя се отвори и в полумрака той видя силует на жена...
Изтръпна ...
Тя се приближи и каза:
Аз съм! Не забравяй,
че само аз го мога -
в твоя лепкав свят
да ти бъда тревога...
и колкото от мен да бягаш...
все повече се пристрастяваш...
Той се усмихна и превключи канала на радиото. Коя ли беше тази умница?
Лесно й е на нея да говори, ама като й дойде на трибуквието, ще я питам тогава колко достойно може да губи тя...
Погали кожения волан на бентлито и зави плавно към хотела си...
Нямаше търпение да отдъхне от натоварения работен график.
Знаеше точно как ще го направи и предвксусваше удоволствието.
Спомни си за миналият път, когато беше тук и за по миналия... Спомни си за блондинката с бяла порцеланова кожа... и за червенокосата знойна красавица, от която го боля глава през целия следващ ден...
Сега щеше да е различно... Писнало му беше от повърхностни и празни неща... Искаше нещо, което да го провокира, нещо, което да го накара да мисли дълбоко, много дълбоко... Ребус, код, човек, служебна задача все едно, само да е нещо, което да оживи мозъка му.
Взе си душ набързо, облече хотелския хавлиен халат и потъна в креслото.
Пусна си Хулио Иглесиас, само той можеше да масжира всяка точка от мозъка му и да я превърне от свит нерв в разтопен сладолед. Поръча си бутилка вино...
След час.
... Няма да те пусна. Няма. Отново да вземеш всичко от мен и да ме напуснеш... А на сутринта да ме боли глава и отново да викам смуглата ти чернокоса приятелка да ме спасява от теб...
Стига! Стига ти казвам... Недей...
Но ти не слушаше, както винаги си правеше, каквото искаш... Целуваше ме с розовите си уханни устни навсякъде... Влизаше във всяка моя клетка, постепенно и накрая бурно ме шамаросваше със взелото връх удоволствие...
Изкустните ти пръсти крадяха дори мислите ми... омайваха ги и ги изпращаха незнайно къде... и въобще не те интересуваше, че точно сега... е момента да напиша нещо, от което ония от... ще настръхнат... и най-после мамка му , ще има и ритъм и стъпка и рими и т.н.
Луди хора, луд народ... Не, аз съм луд, че се тормозя... Я, ела насам... Влез в мен! Облей ме целия отвътре... Искам да усетя как влизаш постепенно, не бързай... Искам да усетя
всичко... Направи ме луд, хайде Розета...
След два часа...
Да... А сега спри. Махай се! Всичко свърши. Изчезвай! Празна си...
Искаш да продължим?!
Защо?
Стояха и се гледаха зверски половин минута...
Добре.
Но само още малко...
Рум сервиз?
Още една бутилка розе моля,
а дааа, и сутринта горещо силно кафе, точно в седем.
След няколко минути се почука на вратата...
Той бавно и с досада погледна натам, знаеше, че е рум сервиза и все пак остана загледан във вратата...
Тя се отвори и в полумрака той видя силует на жена...
Изтръпна ...
Тя се приближи и каза:
Аз съм! Не забравяй,
че само аз го мога -
в твоя лепкав свят
да ти бъда тревога...
и колкото от мен да бягаш...
все повече се пристрастяваш...
