За мене беше ти гърбица,
след тебе още ходя гърбав,
Спомените ми - ранена птица,
растат как ноктите на мъртъв.
И когато всяка нощ, душата си във сън заключвам...
Те идват. И парят.Въглени в жарава живи...
и не онези, със които се бичувам,
а тези, когато можехме да сме щастливи.
И гоня ги, като призраци във тъмнината
И идват те по-жадни от преди...
Отключват дълбините на душата,
и хищно хапят ме, като бълхи...
Сега съм сам. И ти сама си.
А помежду ни зейнала е пропаст...
Да направим мост със мисълта си
и оттам да се родим без горест...

                                     п.п. Провокирана от мисъл на Ст. Цанев :
.... ,,Като гърбица те смъкнах от себе си, неудобно ми е още да ходя прав...,,