МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА
онази, парцаливата, се скита
и някъде във нищото се скри,
облечена е в мръсна дрипа
от кал и капчици сълзи...
На земята за да остана,
от болка онемяла,
в лицето си ще се изплюя,
без да грабвам аз парцала...
До небето не мога аз да стигна,
две крила ми трябват, за да полетя...
А зад мене две гласчета викат:
,,Мамо, мамичко... Ела!"
апропо...
Пролетта отдавна си замина,
обидена от моята тъга...
Зимата прошепна дяволито -
за наследница избрала ме била...
Есента при мен остана
с жълто-червеникави листа,
обагрени от самотата
с капки кръв за красота...
В душата ми, онази, парцаливата,
кука в кръг да завъртиш,
повярвай ми, "приятелю",
нищо няма да се закачи.
Оглозгана до кокал
е от мен и глутница лъжци...
Бездънна яма е!
От тиня! И смърди...!
Никому ненужна,
опротивяла и на мен,
играе роля и си вярва,
че и утре има ден...
че Слънцето отново ще изгрее
и с бялата си светлина
в сърцето ми живот ще влее
и надежда... за...?
Страстта ми заключена е в клетка,
като лъвица стара спи...
ключа не търси тя отдавна -
в оная там, парцаливата, го скри...