Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2017 16:28 - НА ДЕСЕТ УМНИ, ЕДИН ГЛУПАВ СТИГА
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 515 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

НА  ДЕСЕТ  УМНИ,  ЕДИН ГЛУПАВ  СТИГА

 

         Винаги съм се възхищавал и много уважавам умните хора. Не защото аз не съм умен, а защото в моята стойностна класация те са пред красивите, сръчните и всички останали хора. Обаче наличието дори само на един глупак, е достатъчно да неутрализира ползите на десет умника. Сега ще ви разкажа една история, която недвусмислено потвърждава думите ми.

         Няколко години след завършването на университета, винаги намирахме начин да се видим с бившите си състуденти. Повечето станаха учители, ожениха, родиха им се деца и грижите по тях ги завъртяха в центрофугата на живота. Останаха сами най-скромните, а Венко бе най-онеправдан, в сравнение с останалите. Той живееше в Лом с родителите си. Баща му бе инвалид от дълги години и за него до скоро се грижеше майка му. Когато се видяхме с Росен, който живееше в Русе, той сподели, че майката на Венко скоро се разболяла от рак и нашият състудент и приятел трябвало да се грижи вече и за двамата си родители. В същото време ходел на работа. Щях да се прибирам, но останах да спя при Росен, за да измислим нещо, с което да помогнем на приятеля си. Вечерта той изпече цяла тава свински пържоли, отвори дамаджана домашно „Каберне“ и започнахме да умуваме. Междувременно се свързахме по телефона с още няколко наши състудента и дори с преподавателя ни по философия бай Данчо. Оказа се, че финансовия проблем не е най-важният за Венко. По-лошо било, че от непрекъснатата си ангажираност към родителите си, той не можел да си намери момиче. Сутрин тръгвал на работа, след обяд у дома при болните си родители и така не му оставала възможност, да се огледа за евентуална бъдеща жена. Това всъщност било и най-голямото желание на неговите старци – да го видят оженен, а защо не да дочакат и внуче.

         Росен се бе сериозно натаралянкал, аз едва изговарях думите, но малко след полунощ успяхме да измислим вариант за спасението на Венко. Всички заедно стигнахме до идеята, някой да проучи домовете за сираци и да открием подходящо момиче за приятеля ни. Знаехме, че щом навършат пълнолетие, сираците биваха карани да напуснат домовете и да се оправят сами в живота. Там се надявахме да открием бъдещата жена на Венко. Момичето нямаше да има големи възможности за избор, щеше да е живяло мизерно до момента и вероятно щеше да оцени, както благия характер и добротата на приятеля ни, така и възможността да заживее нормален, пълноценен живот. Речено – сторено, но се оказа, че никой не е свободен и не може да отдели време, за да обикаля домовете за сираци. И тогава се сетих за Юлиян – сондата! В училището, където работех като учител по техническо чертане, водех кръжок по авиомоделизъм. С учениците правехме макети на действителни самолети, с двигатели, работещи със смес от газ, етер и рициново масло. Седяхме вечер след часовете до късно, защото на моите кръжочници им бе много по-интересно, отколкото да учат. Те всички до един бяха калпазани, с натрупани двойки, но с усет към техниката. Най-непослушният от тях бе Радо. Една вечер миналата година той доведе със себе си висок, рус дангалак, на име Юлиян. Разбрах, че би трябвало да е единадесети клас, но останал да повтаря още в девети и повече не пожелал да се образова. Живеел при родителите си, заедно с още трима братя и една сестра. По цял ден се шляел без работа, затова Радо решил, че при нас може да му хареса. Позамислих се, но го оставих да погледа. Без да губи време, Юлиян се включи в работата и за нула време се сприятели с останалите момчета. Бе доста сръчен и умееше много неща, но най-го биваше да лъже. Като ги подкараше едни щури измислици, чак ми се завиваше свят от тях. На всичко отгоре палехме двигателите на място в кабинета и от етера в горивото бързо се дрогирахме. Стигаше ни една дума, за да започнем да се смеем. При една от безкрайните му лъжи, момчетата го хванаха и му удариха двадесет показалки по петите за наказание. Юлиян бе излъгал, че близо до неговото село Тюленово, хората пробивали земята със сонди, на дълбочина десет километра, за добив на газ. Когато го упрекнаха, че лъже, той заяви без да му мигне окото, че това нищо не е, защото по света хората пробивали земята на пет хиляди километра дълбочина. От тогава всички започнаха да го наричат Юлиян – сондата.

         Сега споделих с Росен, че евентуално мога да ангажирам Юлиян, за обхождане на домовете за сираци и проучване на момичетата. Той се съгласи и решихме да съберем достатъчно пари, за да може момчето да обикаля няколко дни или седмици, при изпълнението на задачата. Прибрах се в моят град, позвъних на Юлиян и той с радост прие предложението ми. Бе изключително доволен, защото изведнъж се оказваше значителен в една нова, непозната и доста интересна роля. Преди да тръгне след няколко дни, при мен дойде майка му, за да се увери, че сина и не лъже. Бедната жена усукваше готварската си престилка в ръце, когато с неудобство ме запита:

-         Господине, вярно ли е, че пращате момчето ми на важна мисия из страната? Щели сте да му осигурите пари, а той трябвало да свърши някаква изключително важна дипломатическа задача?

-         В общи линии е така! – не посмях да разбия алибито на Сондата, защото можеше да се откаже и тогава проекта отиваше на кино.

-         Ами, щом е тъй ..! Аз на него не му вярвам, но щом вие казвате, че е истина…!

-         Не се притеснявайте, госпожо! – успокоих жената и тя се прибра с лека, невярваща усмивка и вдигната глава.

Юлиян – Сондата тръгна с една добра сума в ръце и списък на пансионите за сираци, които трябваше да посети и проучи по график. Беше се изтупал с ново яке, което му стоеше добре и непрекъснато отмяташе дългият си перчем на една страна. Обеща да се обажда по телефона всяка вечер и да докладва, какво е свършил до момента. Обажда се точно шест дни, а от седмия нататък се изгуби точно за два месеца.

         Една пролетна вечер, при поредната сбирка на кръжока, Радо се завъртя гузно край мен и прошепна:

-         Шефе, / те всички ме наричаха така / знаеш ли, че Сондата се прибра?

-         Къде е тоя лъжлив копелдак? – скочих аз ядосан, защото отдавана бях сигурен, че за наша сметка той си е направил една дълга екскурзия.

-         У тях си е! Довел е някакво момиче и иска да се жени за него! Вече била бременна, но техните не са съгласни. Та, …. той пита, можеш ли да помогнеш по някакъв начин?

-         Ще му помогна, как няма да му помогна! – бесен от яд изръмжах – Кажи му още утре да дойде при мен!

На другият ден Сондата се изправи пред мен в цялото си мерзко величие, въздъхна и призна:

-         Малко оплесках нещата, шефе! Изпълних задачата, точно както ми нареди, но взех, че се влюбих в момичето! Доведох Светла при нашите, но те не я щат за нищо на света! Сега се чудя, какво да я правя! Така, както е малко бременна, може ли да я пратим на твоя приятел? Той ще я приеме ли?

-         Слушай, гадно, лъжливо копеле! – пипнах го за ризата, завъртях го и със здрав шут го изхвърлих от кабинета – Ако те видя само още един път  в училище, ще ти размажа глупавата, празна глава! Ясно?

Давах си сметка, че той не би върнал парите ни, нито исках да се занимавам с попарата, която сам бе надробил. Обадих се на Росен в Русе и му разказах накратко случилото се. Той се засмя:

-         Не се ядосвай! Майната им на парите! По-важно е, че Венко малко поизмени нашата идея и тази сутрин ми позвъни от София. Отишъл в някакъв социален център за пострадали от насилие деца и жени. Срещнал младо момиче, избягало от втория си баща. Запознали се, харесали се и ги чакам тази вечер да се приберат в Лом. Щом пристигнат, паля колата и отивам да ги видя! След това ще ти се обадя!

 Обади ми се, разбира се! Венко наистина бе срещнал едно клето момиче, препатило от някакъв алкохолик – насилник, с когото се събрала майка и, след смъртта на истинският и баща. Росен живописно разказа, как се стичали по лицето на бащата на Венко сълзите му от радост, как майка му, въпреки болестта и ужасните си болки се усмихвала, а нашият състудент гледал избраницата си като влюбен гълъб. В крайна сметка проблемът бе решен, но дали ние или съдбата бе решаващия фактор и до днес не знам!

 

                                                                                          Красимир  Бачков




Гласувай:
3


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 1430401
Постинги: 936
Коментари: 767
Гласове: 1551
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031