Бели минзухари пригалени от мъгливо бяло утро...
което ги прегръща в сребриста меланхолия, за да ги
предпази поне за малко от слънцето.

Бяло слънце изгрява... С бяла усмивка се стели...
Иска да стопли света, но... бялото утро умира.
Превръща се в капчици многоцветна роса, които
се пръскат, сякаш взривове пълни с лава.
Нажежена до бяло.

Бяло, но не като бялата булчинска рокля на мама.
И не като първият бял сняг, от който дете си прави снежен човек за първи път.
Бяло, но не като Светлината, която дарява
просветление. И не като бял кенарен чаршаф
с широка дантела по края. Бяло, но не като начало.

Бяло, но не като платно, което жадува цветовете си.
Бяло като блокове с черни прозорци. И души.
Бяло, но не като снежинката преди да падне в калта.
А, онова след нея... до първия бял аналгин.
Или последна доза кокаин. И това е бяло. Нали?

Бяло като в бял календар с черни цифри. Не дати.
Бяло като светещата до бяло енергоспестяваща крушка. И бяло, когато свети само за теб. Бяло е... И това е бяло. Бяло като крем ,,Кешкюл,,. Бялото от очите не болен. Бяло като от спомен, който вече не боли. И бяло, защото не боли. Бяла смърт.
Бяло като раздяла с очакванията. Бяло като кочан за рецепти. Бяло като тоалетна хартия. Или бинт.
Бяло, след което няма нищо.
... защото бялото е мъртво.

Онова... като първото бяло детско зъбче.
Или като бялото от яката на ученическа
престилка. Или бялото от едни фарове в бяла, студена зимна вечер, когато едно дете се защитаваше от това, че има двама бащи. А, всъщност... нямаше дори майка.
Бялото, когато други деца сядаха на коленете на бащите си, а едно дете нямаше къде да седне.
А вечер го завиваше баба му, защото майка му беше излязла. Бяло като ноща, в която листата на
смокинята викаха всички чудовища по прозореца...
Бяло, като бял захарен памук от лунапарк, който крещи само в мечтите. Бяло като бялата смърт на мечтите. Бели сълзи. А после нищо.
Бяло като нищо.
Като пропаст.
Като вик.
Като пустиня.
Като последен дъх.
За мъртвите само добро. Или в краен случай-нищо.
Бяло като нищо.