Постинг
05.08.2011 01:31 -
КОГАТО МЕЧТИТЕ СЕ СБЪДВАТ... ЕДНА ЗВЕЗДА УМИРА
Автор: anibel
Категория: Други
Прочетен: 1117 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 05.08.2011 01:45
Прочетен: 1117 Коментари: 4 Гласове:
4
Последна промяна: 05.08.2011 01:45
Той беше пазач на някакъв склад и работеше нощна смяна. Тя обикновена продавачка в квартален маркет. Децата им бяха пораснали и вече бяха влезли в житейската центрофуга...
Той и тя живееха в панелка и едва свързваха двата края. Бяха на възраст и получаваха ниски заплати. Дните им бяха еднообразни и безлични, като сардини в консерва. Свещта им догаряше, а не си спомняха да се бе случвало нещо хубаво напоследък... Напротив, вечно се караха за пари, вечно имаше неплатени сметки, заради, които понякога се налагаше да си легнат без вечеря... С една дума животът им беше ад и мизерия.
Той обаче мечтаеше... Винаги, когато си легнеше вечер в прашния склад и винаги, когатато се събудеше сутрин мечтаеше за пари, за много пари... Представяше си как печели от тотото или просто ги намира някъде, като в някоя детска приказка... Не преставаше да мечтае, нито за миг...
Представяше си как ще изчисти всички натрупани сметки, ще направи ремонт и панелката просто ще светне... Как ще отидат с жена му на почивка... Боже! Кога бяха ходили на море? Не помнеше... Виждаше как живеят добре, похапват вкусно и се обличат в светли дрехи, като чужденците... И така някак се крепеше... до следващата караница, до следващата нощ, когато трябваше да заспи обезумял от глад...
Как се заспива гладен, мамка му? А? ...
Слънцето блесна и тази сутрин, нахално се провря между клепачите му и той изсумтя...
Протегна се, прозя се и запали цигара... Представи си как днес ще се върне и жена му ще го посрешне в розова блузка, бяла пола и сладки пухени чехлички... с пух... розов, като на ония курви от списанията... Представи си как той ще я напсува с ехидна усмивка, ще я плесне по задника и тя ще изквичи от кеф, като млада кобила... Как ще му донесе кафе, омлет с ягоди и сметана, баш като по чуждите многозвездни хотели... А после, после ще излязат на разходка, наметнати с бели пуловери заради морския прохладен бриз...
- Аре, деде, ставай си ходи, че имам много работа днес! - стресна го шефа и той тутакси скочи...
Прибра се по обичайния маршрут, навъсен и умиращ за кафе и баничка...
Жена му го посрешна вмирисана на свинска мас... и с мазни петна по извехтялата си рокля. Беше направила мекици. Е, и това е нещо, нали?- каза си той...
Сервира му ги със поредното заплашително писмо от ТЕЦ, в което се говореше за съдия изпълнител...
Призля му. Караницата започна. Стисна зъби, блъсна вратата и се заключи в спалнята. Как се заспива, гладен, мамка му? ... питам, аз, отново.
И той избяга... Избяга, като дезертьор, жалък и смешен, наивен до пръсване... в мечтите си, онези... които го спасяваха от всичко...
Сигурно по някое време беше заспал, защото се събуди от рекламите по бтв... Жена му не чуваше много добре и усилваше телевизора доста силно... Стана, оправи се и без да каже дума излезе за работа... Размениха няколко любезности с шефа и той си легна... Но тая нощ сънят му бягаше... помъчи се доста, ала не можа да заспи... Реши да се поразходи. Обиколи склада един- два пъти и отново започна да мечтае...
Така се унесе, че не забеляза дори как излезе през широките метални порти на склада... Продължи да върви в захлас, с картини на безметежно богатство в главата си... и се озова на някаква забутана улица...
Гръм от стрелба го парализира от ужас... Легна на земята, сви се на кълбо, като зародиш и зачака... Заля се от псувни, как е стигнал дотук и колко е тъп и прочие...
Трепереше целия от страх... Чу още няколко изстрела и после всичко онемя...
Изправи се вдървен и замръзнал... но не усещаше нищо... Беше жив и здрав, мамка му! А после се зачуди дали да се радва, верно на това... Когато напълно се успокои, тръгна да се прибира към склада... Вървеше уж спокоен, но все още се оглеждаше наоколо... Боже, кога пък тук имало заложна къща, каза си и...
Не повярва на очите си! На тротоара пред заложната къща лежеше куфарче и куп разпилени банкноти! Той се стъписа, но с уменията на хищник, взе куфарчето и като истински мазохист събра дори разпилените банкноти... После, нямаше да помни, радзбира се, как е успял да го направи... но сега адреналина му го караше да се чувства непобедим...
Побягна с все сила, сякаш го гонеше свиреп звяр. Не спря, докато сърцето му така се разлумка, че се притесни... Не, не за себе си... За парите и затова кой ще ги намери, ако недай си, Боже, му се случеше нещо баш, когато не трябва...
Прибра се в склада. Огледа се за пореден път, и когато се увери, че всичко е чисто отвори куфарчето...
А там наредени, като луксозни жабешки бутчета в дизайнерски сос го погледнаха тлъсти пачки от столевови банкноти. Онемя. Направо си глътна езика. Честно бе, така си беше... Седя втренчен в тях, като хипнотизиран, докато първите слънчеви лъчи не му напомниха колко е глупав...
Той погледна към прозореца, ощипа се, после погледна към парите и изкрещя с цяло гърло:
- Богат съм, мамка му! Богаааааат...
После запуши устата си внезапно с такава плесница, че очите му се насълзиха... Баси, тъпака съм честно, каза си той и затвори куфара мълнеоностно.
Заприбира се за дома с тежки и бавни крачки, пиян от щастие... Даже нямаше сили да мечтае... Представи си обаче физиономията на жена си и се усмихна ехидно...
Отключи си и влезе. Беше тъмно, като в рог. На масата в кухнята мъждукаше хилава свещ, а жена му с подпухнали от плач очи, го погледна така, сякаш никога, никога не са си били близки, не са си раждали деца, не са се обичали и не са, по-дяволите, мамка му, прекарвали заедно всяка шибана трудност...мамка му...
Гледката и погледа й така го приземиха, че той забрави какво държеше в ръката си... Забрави за парите, за мечтите за всичко... Жена му се беше предала... Даже не му се развика... просто... му каза всичко с очите си... Ах, тези очи... Големи и влажни, като на кошута... Би направил всичко, заради тях и нищо, пак, заради тях...
Излезе, прегърбен, свит и изсмукан... Целият свят в него пропадна, като детонация на сграда... Вървеше без да знае къде, а мислите му се люшкаха между минало и настояще...
Не разбра как стигна до един треторазряден мотел, как плати стая и влезе в нея...
Остави куфарчето на земята и то се отвори, парите се разпиляха, като безплодни пеперуди...Погледна ги така, сякаш ги виждаше за първи път и тогава... И тогава...
И тогава... всичко се промени. Инстинктът му за самосъхранение излезе, като от лампата на Аладин и направо го чу как му заговори...
.... Хей, човече, кво ти става? А? А? Я, ский само кви мангизи има тука... Целия свят е в краката ти! Кво плачеш за няква женка... Ще имаш квото си пожелаеш...
На другия ден не отиде на работа, на по другия също... и на по другия... Седеше в стаята си, съзерцавайки куфарчето, сякаш очакваше от там да изникнат отговорите на всичките му въпроси...
Когато не можа да си отговори на нито един, той взе решение. Ще похарчи парите за собствен кеф и толкова. Ми, да! Той си ги намери, той изтърпя целият многохиледен страх... и той, само той заслужаваше всичко, защото вярваше и не спираше да мечтае. Да! Точка по въпроса.
Почувства как му никнат криле. Така му олекна, че пак му идваше да крещи... но този път се огледа, усмихна се и каза... Хм, мамка му! Това е, край!
Взе част от парите, купи си нови дрехи, нахрани се в хубав ресторант... Отиде на театър, нали богатите ходеха... що пък?! Вкуси от другия, мечтан за него живот... но всеки път, когато си лягаше в мизерния мотел, мислеше за жена си... Липсваха му караниците, мекиците изпържени в свинска мас... очите й, дори облечена във вехта рокля с мазни петна... И от ден на ден, и от ден на ден той все повече и по- често мислеше за нея... Как ли я кара? Къде ли е? Какво прави?
... Но той знаеше, че това не беше просто любопитство... Това беше Съвестта. Тя го тормозеше, мамка й... караше го да се чувства, като жалък плазмодий, влечуго... Боклук на боклуците! Как можеше?! Как можеше да прибере всичко за себе си, да живее... и да се прави на богато първеню, когато жена му изнемогваше от мизерия... от мизерията, в която бяха потънали и двамата... А той избяга, избяга, като жалък, мокър плъх! Нижощество! Тиня, воняща на егоизъм...
Купи си бутилка уиски, две кутии цигари и започна да се налива, молейки се да приспи болката, отвращението към себе си... помията, която беше извършил... И като си спомнеше, как мечтаеше само за пари, за тези пари, които сега му идваше да изхвърли в първата кофа за боклук... заедно със себе си. Но той не беше предмет, той за радост или за съжаление имаше душа, душа, която болеше...
Когато се напи достатъчно, достатъчно, за да спре да мисли за себе си, а само за нея... Той реши да я види. Сега или никога! Да става, квото ще...
Отиде до тяхното жилище, тътрейки се едва едва... Някак съвсем естествено отключи с ключа, намерен в джоба му и влезе...
Сърцето му спря да бие поне за миг...
Навсякъде бе пусто, празно, опразнено... Нямаше нищо! Нищичкоооо!
... ала по мръсните опушени тапети още личаха следите от ... изтръгнатите контакти, дупките от чиниите, с които тя го замеряше, мазнотията от мекиците... белите петна от снимките им в рамка...
Сълзите рукнаха от очите му и бързо намериха път по браздите на брадясалото му лице... Закапаха в тежки капки и се пръсваха по голия под... Всяка стая, всеки кът стреляше в душата му спомени, като куршуми осъден на смърт...
Добре, че бе взел бутилката си... С тежки, бавни крачки се качи на покрива на техния блок... Пушейки, уж нехайно цигара, залъгвайки се отново, че не му пука... отпивайки от бутилката, той се приближи до края на покрива, погледна надолу и така му се зави свят, че се пльосна по задник на земята... Мамка му!-извика... Защо ли ми трябваше да пия?!
... Очите, очите отново го погледнаха, отново го погледнаха, така , сякаш си бяха чужди, сякаш не бяха раждали деца, не бяха си лягали гладни... ЗАЕДНО!
Изпи на екс останалото уиски и се взря в небето...Успя, даже да си запали цигара... Всмукваше силно от нея и с премрежен поглед се взираше в хоризонта разделящ Витоша от безкрайната дълбинна синева... Мислено изчезваха облаците, пространствата, и всичко реално... Той виждаше надалеч... И колкото по- надалеч виждаше, толкова по-надълбоко се връщаше в себе си... Виждаше, как ядосваше баба си и как тя го гонеше с пръчка около градината им... Как се връщаше от училище, хвърляше чантата си и излизаше да играе, а домашните оставаха ненаписани... Как майка му, му се караше и как го наказваше без вечеря, а той чакаше да заспят с баща му и отваряше компоти от килера... Какъв баща беше той... Какъв съпруг... Какъв човек...
Премрежваше поглед в хоризонта и викаше Бог...
Видя го... Старец с бяла брада, дълга до скута... протягаше ръка към него и той му я подаде...
- Прости ми, Господи... Прости ми...
Втурна се съвсем умишлено към края на покрива... Погледна надолу... Всичко му прималя...
Представи си ... как лети, лети, лети, освободен от цялата вина, мамка му... Рее се из простора, волен, както само една птица може да бъде...
Погледна надолу и видя капка червено петно и някакви мравки, които го бяха заобиколили... и се запита:
... Мравките обичаха ли кръв?
....Майната им.
Той и тя живееха в панелка и едва свързваха двата края. Бяха на възраст и получаваха ниски заплати. Дните им бяха еднообразни и безлични, като сардини в консерва. Свещта им догаряше, а не си спомняха да се бе случвало нещо хубаво напоследък... Напротив, вечно се караха за пари, вечно имаше неплатени сметки, заради, които понякога се налагаше да си легнат без вечеря... С една дума животът им беше ад и мизерия.
Той обаче мечтаеше... Винаги, когато си легнеше вечер в прашния склад и винаги, когатато се събудеше сутрин мечтаеше за пари, за много пари... Представяше си как печели от тотото или просто ги намира някъде, като в някоя детска приказка... Не преставаше да мечтае, нито за миг...
Представяше си как ще изчисти всички натрупани сметки, ще направи ремонт и панелката просто ще светне... Как ще отидат с жена му на почивка... Боже! Кога бяха ходили на море? Не помнеше... Виждаше как живеят добре, похапват вкусно и се обличат в светли дрехи, като чужденците... И така някак се крепеше... до следващата караница, до следващата нощ, когато трябваше да заспи обезумял от глад...
Как се заспива гладен, мамка му? А? ...
Слънцето блесна и тази сутрин, нахално се провря между клепачите му и той изсумтя...
Протегна се, прозя се и запали цигара... Представи си как днес ще се върне и жена му ще го посрешне в розова блузка, бяла пола и сладки пухени чехлички... с пух... розов, като на ония курви от списанията... Представи си как той ще я напсува с ехидна усмивка, ще я плесне по задника и тя ще изквичи от кеф, като млада кобила... Как ще му донесе кафе, омлет с ягоди и сметана, баш като по чуждите многозвездни хотели... А после, после ще излязат на разходка, наметнати с бели пуловери заради морския прохладен бриз...
- Аре, деде, ставай си ходи, че имам много работа днес! - стресна го шефа и той тутакси скочи...
Прибра се по обичайния маршрут, навъсен и умиращ за кафе и баничка...
Жена му го посрешна вмирисана на свинска мас... и с мазни петна по извехтялата си рокля. Беше направила мекици. Е, и това е нещо, нали?- каза си той...
Сервира му ги със поредното заплашително писмо от ТЕЦ, в което се говореше за съдия изпълнител...
Призля му. Караницата започна. Стисна зъби, блъсна вратата и се заключи в спалнята. Как се заспива, гладен, мамка му? ... питам, аз, отново.
И той избяга... Избяга, като дезертьор, жалък и смешен, наивен до пръсване... в мечтите си, онези... които го спасяваха от всичко...
Сигурно по някое време беше заспал, защото се събуди от рекламите по бтв... Жена му не чуваше много добре и усилваше телевизора доста силно... Стана, оправи се и без да каже дума излезе за работа... Размениха няколко любезности с шефа и той си легна... Но тая нощ сънят му бягаше... помъчи се доста, ала не можа да заспи... Реши да се поразходи. Обиколи склада един- два пъти и отново започна да мечтае...
Така се унесе, че не забеляза дори как излезе през широките метални порти на склада... Продължи да върви в захлас, с картини на безметежно богатство в главата си... и се озова на някаква забутана улица...
Гръм от стрелба го парализира от ужас... Легна на земята, сви се на кълбо, като зародиш и зачака... Заля се от псувни, как е стигнал дотук и колко е тъп и прочие...
Трепереше целия от страх... Чу още няколко изстрела и после всичко онемя...
Изправи се вдървен и замръзнал... но не усещаше нищо... Беше жив и здрав, мамка му! А после се зачуди дали да се радва, верно на това... Когато напълно се успокои, тръгна да се прибира към склада... Вървеше уж спокоен, но все още се оглеждаше наоколо... Боже, кога пък тук имало заложна къща, каза си и...
Не повярва на очите си! На тротоара пред заложната къща лежеше куфарче и куп разпилени банкноти! Той се стъписа, но с уменията на хищник, взе куфарчето и като истински мазохист събра дори разпилените банкноти... После, нямаше да помни, радзбира се, как е успял да го направи... но сега адреналина му го караше да се чувства непобедим...
Побягна с все сила, сякаш го гонеше свиреп звяр. Не спря, докато сърцето му така се разлумка, че се притесни... Не, не за себе си... За парите и затова кой ще ги намери, ако недай си, Боже, му се случеше нещо баш, когато не трябва...
Прибра се в склада. Огледа се за пореден път, и когато се увери, че всичко е чисто отвори куфарчето...
А там наредени, като луксозни жабешки бутчета в дизайнерски сос го погледнаха тлъсти пачки от столевови банкноти. Онемя. Направо си глътна езика. Честно бе, така си беше... Седя втренчен в тях, като хипнотизиран, докато първите слънчеви лъчи не му напомниха колко е глупав...
Той погледна към прозореца, ощипа се, после погледна към парите и изкрещя с цяло гърло:
- Богат съм, мамка му! Богаааааат...
После запуши устата си внезапно с такава плесница, че очите му се насълзиха... Баси, тъпака съм честно, каза си той и затвори куфара мълнеоностно.
Заприбира се за дома с тежки и бавни крачки, пиян от щастие... Даже нямаше сили да мечтае... Представи си обаче физиономията на жена си и се усмихна ехидно...
Отключи си и влезе. Беше тъмно, като в рог. На масата в кухнята мъждукаше хилава свещ, а жена му с подпухнали от плач очи, го погледна така, сякаш никога, никога не са си били близки, не са си раждали деца, не са се обичали и не са, по-дяволите, мамка му, прекарвали заедно всяка шибана трудност...мамка му...
Гледката и погледа й така го приземиха, че той забрави какво държеше в ръката си... Забрави за парите, за мечтите за всичко... Жена му се беше предала... Даже не му се развика... просто... му каза всичко с очите си... Ах, тези очи... Големи и влажни, като на кошута... Би направил всичко, заради тях и нищо, пак, заради тях...
Излезе, прегърбен, свит и изсмукан... Целият свят в него пропадна, като детонация на сграда... Вървеше без да знае къде, а мислите му се люшкаха между минало и настояще...
Не разбра как стигна до един треторазряден мотел, как плати стая и влезе в нея...
Остави куфарчето на земята и то се отвори, парите се разпиляха, като безплодни пеперуди...Погледна ги така, сякаш ги виждаше за първи път и тогава... И тогава...
И тогава... всичко се промени. Инстинктът му за самосъхранение излезе, като от лампата на Аладин и направо го чу как му заговори...
.... Хей, човече, кво ти става? А? А? Я, ский само кви мангизи има тука... Целия свят е в краката ти! Кво плачеш за няква женка... Ще имаш квото си пожелаеш...
На другия ден не отиде на работа, на по другия също... и на по другия... Седеше в стаята си, съзерцавайки куфарчето, сякаш очакваше от там да изникнат отговорите на всичките му въпроси...
Когато не можа да си отговори на нито един, той взе решение. Ще похарчи парите за собствен кеф и толкова. Ми, да! Той си ги намери, той изтърпя целият многохиледен страх... и той, само той заслужаваше всичко, защото вярваше и не спираше да мечтае. Да! Точка по въпроса.
Почувства как му никнат криле. Така му олекна, че пак му идваше да крещи... но този път се огледа, усмихна се и каза... Хм, мамка му! Това е, край!
Взе част от парите, купи си нови дрехи, нахрани се в хубав ресторант... Отиде на театър, нали богатите ходеха... що пък?! Вкуси от другия, мечтан за него живот... но всеки път, когато си лягаше в мизерния мотел, мислеше за жена си... Липсваха му караниците, мекиците изпържени в свинска мас... очите й, дори облечена във вехта рокля с мазни петна... И от ден на ден, и от ден на ден той все повече и по- често мислеше за нея... Как ли я кара? Къде ли е? Какво прави?
... Но той знаеше, че това не беше просто любопитство... Това беше Съвестта. Тя го тормозеше, мамка й... караше го да се чувства, като жалък плазмодий, влечуго... Боклук на боклуците! Как можеше?! Как можеше да прибере всичко за себе си, да живее... и да се прави на богато първеню, когато жена му изнемогваше от мизерия... от мизерията, в която бяха потънали и двамата... А той избяга, избяга, като жалък, мокър плъх! Нижощество! Тиня, воняща на егоизъм...
Купи си бутилка уиски, две кутии цигари и започна да се налива, молейки се да приспи болката, отвращението към себе си... помията, която беше извършил... И като си спомнеше, как мечтаеше само за пари, за тези пари, които сега му идваше да изхвърли в първата кофа за боклук... заедно със себе си. Но той не беше предмет, той за радост или за съжаление имаше душа, душа, която болеше...
Когато се напи достатъчно, достатъчно, за да спре да мисли за себе си, а само за нея... Той реши да я види. Сега или никога! Да става, квото ще...
Отиде до тяхното жилище, тътрейки се едва едва... Някак съвсем естествено отключи с ключа, намерен в джоба му и влезе...
Сърцето му спря да бие поне за миг...
Навсякъде бе пусто, празно, опразнено... Нямаше нищо! Нищичкоооо!
... ала по мръсните опушени тапети още личаха следите от ... изтръгнатите контакти, дупките от чиниите, с които тя го замеряше, мазнотията от мекиците... белите петна от снимките им в рамка...
Сълзите рукнаха от очите му и бързо намериха път по браздите на брадясалото му лице... Закапаха в тежки капки и се пръсваха по голия под... Всяка стая, всеки кът стреляше в душата му спомени, като куршуми осъден на смърт...
Добре, че бе взел бутилката си... С тежки, бавни крачки се качи на покрива на техния блок... Пушейки, уж нехайно цигара, залъгвайки се отново, че не му пука... отпивайки от бутилката, той се приближи до края на покрива, погледна надолу и така му се зави свят, че се пльосна по задник на земята... Мамка му!-извика... Защо ли ми трябваше да пия?!
... Очите, очите отново го погледнаха, отново го погледнаха, така , сякаш си бяха чужди, сякаш не бяха раждали деца, не бяха си лягали гладни... ЗАЕДНО!
Изпи на екс останалото уиски и се взря в небето...Успя, даже да си запали цигара... Всмукваше силно от нея и с премрежен поглед се взираше в хоризонта разделящ Витоша от безкрайната дълбинна синева... Мислено изчезваха облаците, пространствата, и всичко реално... Той виждаше надалеч... И колкото по- надалеч виждаше, толкова по-надълбоко се връщаше в себе си... Виждаше, как ядосваше баба си и как тя го гонеше с пръчка около градината им... Как се връщаше от училище, хвърляше чантата си и излизаше да играе, а домашните оставаха ненаписани... Как майка му, му се караше и как го наказваше без вечеря, а той чакаше да заспят с баща му и отваряше компоти от килера... Какъв баща беше той... Какъв съпруг... Какъв човек...
Премрежваше поглед в хоризонта и викаше Бог...
Видя го... Старец с бяла брада, дълга до скута... протягаше ръка към него и той му я подаде...
- Прости ми, Господи... Прости ми...
Втурна се съвсем умишлено към края на покрива... Погледна надолу... Всичко му прималя...
Представи си ... как лети, лети, лети, освободен от цялата вина, мамка му... Рее се из простора, волен, както само една птица може да бъде...
Погледна надолу и видя капка червено петно и някакви мравки, които го бяха заобиколили... и се запита:
... Мравките обичаха ли кръв?
....Майната им.
Интересно :))
цитирайблагодаря!
цитирайЗдравей! :) Мисля, че усетих стила ти, който си демонстрирала и в един от коментарите ти към мен. Не съм критик и не бих критикувал разказа ти поради простата причина, че не го заслужава. Ако трябва да съм искрен емоцията която изпитах бе на дива омраза и нихилизъм. Защо? Защото героят се отказва от парите, героят се отказва от жена си(въпреки съвестта която го мъчи), героят се отказва и от живота(можем да го оправдаем защото е пиян) и за финал той не обича дори мравките(разбирам да бяха плъхове или хлебарки). Аз лично не разбрах по каква причина той и жена му живеят заедно?? Единственият който обича е той. Пък тези пари не изчезват така лесно. Които и да са се стреляли ще го намерят и по-добре, че накрая се самоубива. Щото жална му майка... Поздравления за метафорите! 'Детонация на сграда' - хареса ми. :) Не разбрах коя е звездата която умира?? Би трябвало да е той. Жалко е, че завършва по този начин(имам предвид смъртта на героя) не заслужава такава участ след цялата тази гадост която му се случва и която го следва през живота. Сега се замислих, че удря и на саморазрушение. Това е. Бях максимално искрен.
цитирайЗа стила ми... Може да си го усетил... да. Стила - това съм аз. Проявява се само в прозата ми. Пиша.... и чувствам, че сякаш не съм аз, все едно някой друг го пише и ми го диктува... Необяснимо е. И странно. Всички разкази съм ги написала направо в прозорчето за публикуване, на един дъх, даже не съм ги чела, преди да ги пусна...
За героя... Да, той обича жена си, въпреки всичко... мизерията, проблемите, нервите.... Но жена му... се е отказала да се бори, да се надява, да мечтае. Предала се е. И това, че е спряла да вярва, да вярва и в него.... го е накарало да се откаже от парите, разбрал, че те без нея не значат щастие. А от жена си не се е отказал, тя просто изчезва...
...... Мравките. Мравките са всъщност хората , наобиколили трупа му... Нали като погледнеш от много много високо, ще видиш хората мънички като мравки....
Мечтите са като звезди и умират, когато станат реалност.
Не е жалко, че завършва по този начин.... Знам, не можах да го опиша ясно, но... Той вече няма нищо... особено след като е разбрал, че това в което е вярвал, искал, мечтал.. е било балон пълен с въздух...
Ок?
Благодаря ти за коментара... И затова, че беше искрен.
цитирайЗа героя... Да, той обича жена си, въпреки всичко... мизерията, проблемите, нервите.... Но жена му... се е отказала да се бори, да се надява, да мечтае. Предала се е. И това, че е спряла да вярва, да вярва и в него.... го е накарало да се откаже от парите, разбрал, че те без нея не значат щастие. А от жена си не се е отказал, тя просто изчезва...
...... Мравките. Мравките са всъщност хората , наобиколили трупа му... Нали като погледнеш от много много високо, ще видиш хората мънички като мравки....
Мечтите са като звезди и умират, когато станат реалност.
Не е жалко, че завършва по този начин.... Знам, не можах да го опиша ясно, но... Той вече няма нищо... особено след като е разбрал, че това в което е вярвал, искал, мечтал.. е било балон пълен с въздух...
Ок?
Благодаря ти за коментара... И затова, че беше искрен.
